Стивън Кинг - Талисманът

— Не — намръщен промърмори чичо Морган.

— На първи септември 1939 година. Тук на тази дата Германия нападна Полша. — Баща му спря да говори и Джек, който прегръщаше черната си играчка-такси зад канапето, мълчаливо, но широко се прозя.

— Бабини деветини — най-сетне каза чичо Морган. — Тяхната война предизвикала нашата! Наистина ли вярваш в това?

— Наистина го вярвам! Вярвам, че триседмична разправия там отвъд по някакъв начин запалва тук една шестгодишна война, в която загиват милиони хора. Да!

— Е… — възкликна чичо Морган и Джек си представи как ще започне да пухти и да увърта.

— И нещо друго. Там отвъд говорих с много хора за това и останах с впечатлението, че странникът, убил стария крал, е бил истински Странник, ако разбираш какво искам да кажа. Онези, които са го виждали, имат чувството, че не се е чувствувал удобно в дрехите на Териториите. Държал се е така, сякаш не е запознат с местните обичаи, не се е оправял с парите например.

— Амиии!

— Да. И ако не са го били разкъсали на парчета веднага, след като е забил ножа си в краля, вероятно щяхме да сме сигурни в това, но аз и така съм убеден, че той е бил…

— Като нас…

— Като нас. Точно така. Посетител. Морган, не смятам, че можем да се месим твърде много там отвъд. Ние просто не знаем какъв ще бъде ефектът. И да ти кажа право, мисля, че нещата, които стават в Териториите, непрекъснато оказват въздействие върху нас. И искаш ли да ти обадя още едно смахнато нещо?

— А защо не? — отвърна Слоут.

— Това отвъд не е единственият друг свят!

— Глупости! — възкликна Морган.

— Сигурен съм. Веднъж или два пъти, когато бях там, имах чувството, че съм близо до нещо друго — до Териториите на Териториите.

„Да — помисли си Джек, — точно така. Вярно е, трябва да е вярно. Сънища наяве в сънищата наяве. Едно още по-хубаво място! И то също има сънища наяве в сънищата наяве в сънищата наяве и то също си има един още по-хубав свят…“ Момчето изведнъж усети, че много му се спи.

„Сънища наяве в сънищата наяве в…“

И после почти веднага заспа с малкото такси в скута си, а тялото му, натежало от съня, приковал го към дървения под, същевременно изпитваше някаква блажена лекота.

Разговорът сигурно бе продължил и Джеки бе пропуснал доста от него. Той тежко и леко се е издигал и падал с цялата втора страна на „Татко надува тръбата“, а през това време Морган Слоут сигурно първо е спорил — деликатно, но със свити юмруци и смръщено чело — за плановете си, а после си е разрешил да изглежда разколебан и най-накрая убеден от съмненията на съдружника си. В края на разговора, който внезапно се появи в спомените на дванадесетгодишния Джеки Сойер, докато той прекосяваше опасната неопределена област между Оутли, Ню Йорк, и безименото село в Териториите, Морган Слоут си бе разрешил да изглежда не само убеден, но и много благодарен за урока. Когато Джек се събуди, първото, което чу, бе, че баща му пита:

— Какво стана с Джек, къде изчезна?

А второто бяха думите на чичо Морган:

— Дявол да го вземе, Фил, предполагам, че си прав. Ти някак си успяваш да вникнеш в сърцевината на нещата, правиш го наистина невероятно!

— Къде, по дяволите, изчезна Джек? — повтори баща му и момчето се размърда зад канапето и този път наистина се събуди. Черното такси тупна на пода.

— Ахааа! — възкликна чичо Морган. — Ето откъде са подслушвали големите уши този път, peut-etre 13 13 peut-etre (фр.) — може би. .

— Там ли си, Джеки? — попита баща му.

Чу се шум от размърдване на столове и изправяне на хора.

— Ооох — промърмори момчето и бавно намести таксито отново в скута си. Краката го боляха, бяха вдървени и изтръпнали, когато се изправеше, сигурно щяха да го полазят мравчици.

Баща му се засмя. Приближиха се стъпки. Червеното, подпухнало лице на Морган Слоут се появи над канапето. До него се показа усмихнатото лице на баща му. За миг му се стори, че главите на двамата възрастни сякаш плуват над облегалката на канапето.

— Хайде да тръгваме към къщи, сънливко — каза баща му.

Момчето погледна в лицето чичо Морган и видя, че пресметливостта попива в кожата му, плъзва се под тлъстите бузи като змия под камък и той отново прилича на таткото на Ричард Слоут, на добрия стар чичо Морган, който винаги носи страхотни подаръци за Коледа и за рождения ден, на добрия, вечно потен чичо Морган, когото толкова лесно можеш да не забележиш. „Но защо само преди секунди изглеждаше като някакво човешко земетресение, като човек, разпадащ се на парчета зад финалната линия, като нещо, което се е свило на кълбо и чака експлозия…“