Стивън Кинг - Талисманът

— Какво ще кажеш за един сладолед по пътя, Джек? — попита го чичо Морган. — Навит ли си?

— Уха — засмя се момчето.

— Можем да се отбием в сладкарницата долу във фоайето — съгласи се баща му.

— Хо-хо-хо! Сега вече наистина говорим за синергия — каза чичо Морган и още веднъж се усмихна на Джек.

Това се бе случило, когато Джек беше на шест години, и по време на безтегловния му полет през преддверието на ада, то се случи отново — ужасният морав вкус на сока на Спийди се върна в устата му, изпълни назалните му канали и целият ленив следобед отпреди шест години нахлу в съзнанието му. Той го видя, сякаш вълшебният сок просто съживяваше спомените изцяло и толкова бързо, че Джек преживя отново целия следобед през няколкото секунди, в които разбра, че този път наистина ще повърне.

Очите на чичо Морган пареха, а в главата на Джек пареше въпросът, който настоятелно искаше да излезе наяве…

„Кой предизвиква

Промени, какви промени

Кой предизвиква ужасните промени, татко?

Кой…“

уби Джери Бледсоу? Вълшебният сок нахлу в устата на момчето, тънки струйки се процедиха през носа му, неудържимо започна да му се гади и в момента, в който усети земя под ръцете си, то се предаде и повърна, за да не се задави. Какво уби Джери Бледсоу? Гадното мораво нещо, блъвнало от устата на Джек, го стресна, той се дръпна назад и удари краката си във високи, твърди бурени. Коленичи, подпря се на ръце и, отворил уста, зачака, търпелив като муле, втория пристъп. Стомахът му се сви и не му остана време даже да изстене, преди нова порция от вонящия сок да парне гърдите и гърлото му и да се излее през устата му. От устните му се проточи оцветена в розово слюнка и той немощно я бръсна встрани. Отри ръка в панталоните си. Джери Бледсоу, да. Джери, който приличаше на обслужващ бензиностанция и чието име винаги бе изписано върху ризата му. Джери, който умря, когато… Момчето поклати глава и отново изтри с ръка устата си. Изхрачи се в туфа буреняци с назъбени листа, поникнали като гигантски корсаж от сивокафеникавата земя. Някакъв неясен животински инстинкт, който той самият не разбра, го накара да нахвърли пръст върху розовеещото петно, където бе повърнал. Друг рефлекс го накара да изтупа длани в панталоните си. Най-накрая се огледа.

Бе коленичил под нощната светлина в края на мръсна пътека. Никакъв ужасен Елрой не го преследваше, би разбрал противното незабавно. Няколко кучета, затворени в дървено, подобно на кафез помещение лаеха и ръмжеха, подаваха муцуните си през пролуките на своя затвор. А зад тях се мержелееше безразборно издигната дървена постройка и от нея към безкрайното небе също се надигаше кучешки лай — просто не можеше да го сбърка. Беше същият като звуците, които бе чувал през стената на кръчмата в Оутли — гърмящи гласове на пияни мъже. Бар или кръчма, които тук сигурно наричаха хан или пивница. Сега, когато вече не му беше лошо от сока на Спийди, Джек долови острите миризми на мая, на малц и хмел. Не биваше да разреши на мъжете от хана да го открият.

За миг си представи как бяга от кучетата, а те джафкат и ръмжат през пролуките на оградата си. Изправи се. Небето сякаш притъмня, наклони се над главата му и го прихлупи. А какво ли се бе случило вкъщи, в неговия свят? Някаква симпатична бедичка в средата на Оутли? Може би приятен малък потоп или просто сладко пожарче? Джек тихичко отстъпи гърбом на няколко метра от хана, после тръгна странишком през високата трева. Измина около петдесет метра и забеляза още една къща. През прозорците й се виждаше, че вътре горят дебели свещи. Някъде вдясно замириса на кочина. Когато измина половината разстояние между хана и къщата, кучетата най-сетне престанаха да ръмжат и да джафкат и той бавно се насочи към Западния път. Нощта беше тъмна и безлунна.

„Джери Бледсоу“.

Наоколо имаше и други къщи, въпреки че Джек не ги забеляза, преди да стигне до тях. С изключение на шумните пияници в хана зад него, тук в Териториите хората си лягаха веднага след залез слънце. В малките квадратни прозорци не горяха свещи. Самите къщи от двете страни на Западния път изглеждаха квадратни и тъмни и някак озадачаващо изолирани. Нещо не беше наред в гледката. Джек се опита да го отгатне, имаше чувството, че се занимава с една от игрите в детските списания, където задачата е да се открие разликата в две почти еднакви рисунки. Нищо не висеше на странно място, нищо не гореше, нищо не изглеждаше не на мястото си. Повечето от къщите бяха с дебели, мъхнати покриви, които приличаха на копи сено, но Джек предположи, че това са сламените покриви, за които бе чувал, но никога досега не беше виждал. „Морган — помисли си той с внезапно обзела го паника, — Морган дьо Орис.“ Видя как двамата — мъжът с дългата коса и куция крак и потящият се работохолик-съдружник на баща му за миг се сливат в едно — в Морган Слоут с коса на пират и затруднения при вървежа. Но не в Морган, Морган от този свят, бе причината картината да изглежда необичайно.