Стивън Кинг - Талисманът

— Хей — извика момчето на себе си, както изглежда, и излезе от гаража през страничната врата. Слънцето грееше над сочните морави около Родео Драйв. Може би трябваше да позвъни на някого, но на кого? На полицията? „Татко влезе в гаража, но аз не мога да го намеря там и сега се страхувам, че…“

Два часа по-късно Фил Сойер се появи пеша по улицата откъм Бевърли Уилшир. Носеше сакото си през рамо, беше дръпнал надолу възела на връзката си и на Джек му се стори като човек, който се връща от околосветско пътешествие.

Разтревоженото момче скочи от възвишението и се втурна към баща си.

— Покриваш всякакви норми — каза Фил и се усмихна, а той се притисна към него. — Мислех, че си дремваш, Пътнико Джек.

Чуха, че телефонът звъни, още докато вървяха към къщата. Някакъв инстинкт, може би инстинктът да не позволява на баща си да се отдалечава, накара Джек да се моли телефонът да е звънял вече дузина пъти и на човека отсреща да му писне преди да стигнат до входната врата. Баща му разроши с ръка косата му, щипна го по врата, отвори вратата и с пет дълги крачки се озова до телефона.

— Да, Морган. Така ли? Лоши новини? Да, по-добре ми кажи, да.

Баща му замълча и в тишината момчето дочу как дрезгавият глас на Морган Слоут се прокрадва по телефонните жици.

— Джери ли! Боже мой! Бедният Джери. Идвам веднага. — После баща му го погледна, без да се усмихва, и добави: — Ей сега тръгвам. Ще трябва да взема и Джек, но той може да почака в колата.

Джек усети, че мускулите му се отпускат от облекчение, и дори не попита защо трябва да чака в колата, както би направил при всеки друг случай.

Фил потегли по Родео Драйв към хотел „Бевърли Хилс“, зави наляво по „Сънсет“ и насочи колата към сградата, в която се намираше кантората, без да каже дума. Промуши се между колите в насрещната лента и вмъкна колата в паркинга. Там вече бяха спрели две полицейски коли, камионът на пожарникарите, малкият бял мерцедес с гюрук на чичо Морган и ръждясалият стар плимут с две врати — колата на електротехника. Точно до входа чичо Морган говореше нещо на един полицай, а той с явно съчувствие бавно-бавно поклащаше глава. Дясната ръка на чичо Морган обгръщаше раменете на дребна млада жена, облечена в твърде дълга за нея рокля, която бе опряла лице в гърдите му.

Госпожа Джери, досети се Джек, когато забеляза, че тя притиска бяла кърпичка към очите си. Пожарникар с мушама и каска на главата се опитваше да разчисти огромна безредна купчина от изкривен метал, пластмаса, пепел и счупено стъкло в другия край на фоайето.

— Ще поседиш тук няколко минутки, нали, Джек? — каза Фил и затича към входа.

Млада китайка, приседнала на бетонния перваз в края на паркинга, разказваше нещо на един полицай. Пред нея лежеше странно разкривен и смачкан предмет и на Джек му бяха необходими няколко минути, за да познае, че е колело. Горчив дим се носеше във въздуха.

Двадесет минути по-късно баща му и чичо Морган напуснаха сградата. Чичо Морган, който продължаваше да подкрепя госпожа Джери, им махна за довиждане и я заведе до предната врата на мъничката си кола. Баща му потегли и се включи в движението по „Сънсет“.

— Джери ранен ли е? — попита Джек.

— Твърде невероятно, анормално произшествие — отвърна баща му. — Електричеството е страшно нещо, цялата сграда е опушена.

— Джери ранен ли е? — повтори Джек.

— Бедният кучи син е ранен толкова лошо, че просто е мъртъв — каза баща му.

Цели два месеца бяха нужни на Джек и Ричард Слоут, за да сглобят историята от разговорите, които дочуваха оттук-оттам. Майката на Джек и портиерът също добавиха някои детайли, портиерът — най-кървавите.

Джери Бледсоу пристигнал в събота, за да се опита да оправи някои от пропуските в охранителната система на сградата. Бил сигурен, че ако се заемел с деликатната система в някой от работните дни, неминуемо щял да смути и притесни наемателите с алармения звънец, а било изключено да не го докосне случайно по време на работата. Охранителната система била скачена с главното електротабло на сградата, поставено зад два големи подвижни орехови панела на приземния етаж. Джери разположил инструментите си и отворил панелите, след като се уверил, че сградата е празна и никой няма да се стресне при включване на алармения звънец. После слязъл в сутерена, за да телефонира от работилничката си в местния полицейски участък и да им каже да не обръщат внимание на сигналите от „Сойер & Слоут“, докато не им позвъни отново. Когато се върнал горе, за да се заеме със същината на работата, двадесет и три годишната Лорета Чанг тъкмо влизала с велосипеда си в паркинга на сградата. Тя разнасяла листовки, рекламиращи ресторанта, който щял да бъде открит след петнадесет дни в долния край на улицата.