Стивън Кинг - Талисманът

По-късно госпожица Чанг казала на полицията, че когато погледнала през остъклената входна врата, някакъв работник тъкмо се появил в коридора откъм сутерена. Секунди преди той да се наведе за отвертката си и да докосне таблото с жиците, тя усетила, че паркингът се клати под краката й. Предположила, че е леко земетресение. Като дългогодишен жител на Лос Анжелос, Лорета Чанг приемала спокойно сеизмичните трусове, които минавали без разрушения. Забелязала, че Джери Бледсоу застанал неподвижно (значи той също го е усетил, въпреки че никой друг не потвърдил), поклатил глава и след това внимателно вкарал върха на отвертката си в кълбото жици.

И тогава входът и коридорът на първия етаж на сградата на „Сойер & Слоут“ се превърнали в жертвена клада.

Цялото електротабло за миг се обвило в пламъци. Синьо-жълти дъгообразни огньове се разхвърчали като светкавици и поразили работника. Започнало невероятно припукване. Огнена топка, шест стъпки висока, се откъснала от стената, блъснала встрани вече мъртвия Джери Бледсоу и се затъркаляла по коридора към фоайето. Прозрачната входна врата за миг се превърнала в купчина летящи стъкла и изкривени парчета метал. Лорета Чанг захвърлила колелото и затичала през улицата към монетния телефон на другия тротоар. Докато съобщавала на пожарната адреса на сградата, овъгленият труп на Джери Бледсоу продължавал да се полюлява напред-назад, изправен пред опустошеното табло. Хиляди волта преминавали през тялото му, високото напрежение продължавало периодично да го раздрусва и да го клати напред-назад в непрекъснат ритъм. Космите по тялото му и по-голяма част от дрехите му станали на въглен, кожата му посивяла и се покрила с черни петна. Очилата му се превърнали във втвърден кафяв пластмасов блок, покрил носа му като лапа.

Джери Бледсоу. „Кой предизвиква ужасните промени, татко?“ Джек принуди краката си да се движат още половин час, след като последната от малките къщички със сламените покриви остана зад гърба му. Небето над него бе покрито с непознати звезди в непознати съзвездия — съобщения на език, които той не можеше да прочете.

Джек прекара нощта в една благоуханна копа сено. Първо си проправи път навътре, а после се намести така, че свежият въздух да достига до лицето му през прокопаното тунелче. Ослуша се неспокойно за уплашено цвърчене — бе чул или чел някъде, че полските мишки били големи почитатели на копите сено. Ако ги бе имало и в неговата, то очевидно великата огромна мишка на име Джек Сойер ги бе уплашила до смърт и те не издаваха и звук. Започна да се отпуска малко по малко, лявата му ръка докосваше бутилката на Спийди — бе я запушил с малко мъх от едно поточе, където спря да пие вода. Предполагаше, че е напълно възможно част от мъха да падне в бутилката, ако вече не го е и сторил. Колко жалко! Язък за пикантния аромат и изтънчения букет!

Докато си лежеше в сеното на топло с натежали за сън клепки, изпитваше огромно облекчение… сякаш бе носил завързани на гърба си дузина десеткилограмови тежести, а някоя милостива душа просто бе развързала връзките и им бе разрешила да паднат на земята. Той отново беше в Териториите — мястото, което очарователни създания като Морган дьо Орис, Озмънд Волския камшик и животното-човек Елрой Изумителния наричаха дом, Териториите, където всичко беше възможно.

Но Териториите можеха да бъдат и добри. Той си спомняше това от най-ранното си детство, когато всички живееха в Калифорния и никой не живееше на друго място. Териториите можеха да бъдат добри и той сякаш долавяше добротата около себе си — спокойна и неоспоримо сладка като уханието на сеното, чиста като самия въздух.

Дали мухата или божата кравица изпитват облекчение, когато неочакван полъх на вятъра случайно наклони насекомоядното растение точно толкова, колкото да разреши на давещия се вътре пленник да излети? Джек не знаеше… но знаеше, че е далеч от Оутли, далеч от Клубовете на безоблачното време и старците, които плачат над откраднатите си колички от супермаркет, далеч от миризмата на бира и от миризмата на урина… и най-важното от всичко — далеч от Смоуки Ъпдайк и неговата кръчма.

Помисли си, че в края на краищата известно време би могъл да пътува и през Териториите.

И докато си го мислеше, заспа.

На следващата сутрин тръгна по Западния път, вървеше и се радваше на слънцето и добрата, земна миризма на нивя, почти узрели за жътвата в края на лятото. Бе изминал два или три километра, когато го настигна някаква каруца. Мустакатият фермер, облечен с нещо като тога и груби панталони под нея, спря и извика: