Стивън Кинг - Талисманът

— Скачай долу, момче. Пазарът е точно след следващото възвишение. Смятам, че можеш да стигнеш и сам, нали?

— Да — каза Джек. — Смятам, че мога.

Госпожа Хенри изглеждаше смутена… но държеше Джейсън далеч от Джек, сякаш той би могъл да прихване от него някоя заразна болест.

Фермерът все още гледаше назад през рамо, но се усмихна малко по-спокойно.

— Съжалявам. Изглеждаш ми доста мил момък, но ние тук сме прости хорица, а онуй, което става на брега на океана, е нещо, дето ще го натъкмят знатните лордове. Кралицата или ще умре, или няма… разбира се, някой ден и тя ще трябва да умре. Бог рано или късно прибира вересиите си. А това, което се случва на малките люде, когато се бъркат в делата на великите, е, че ги спохождат беди.

— Баща ми…

— Не искам да знам за баща ти! — остро го прекъсна Хенри. Жена му се извърна на другата страна, без да изпуска Джейсън от прегръдките си. — Дали е бил добър, или лош човек, не знам и не искам да знам. Всичко, което знам, е, че е мъртъв човек. Не мисля, че лъжеш за това. Но знам, че синът му е спал на открито и ми се струва, че се укрива от правосъдието. Знам също, че синът едва ли ще си каже, ако това е така. Затова скачай долу! Имам свой собствен син, както виждаш.

Джек слезе. Съжаляваше за страха по лицето на младата жена — страх, който той бе поставил там. Фермерът беше прав — малките хора нямат работа и не бива да се бъркат в делата на знатните. Не и ако са умни.

С ужас откри, че спечелените с тежък труд пари са се превърнали в броеници — приличаха на детски играчки-змии, направени от неумел майстор. Но ужасът му продължи само миг и след това той спокойно се усмихна. Разбира се, че броениците са пари. Когато идваше тук отвъд, всичко се променяше. Сребърният долар ставаше монета с грифон, ризата — късо палтенце, английският минаваше в речта на Териториите, а добрите стари американски пари — в навързани кокалчета. Той беше се пренесъл с около двадесет и два долара в джоба. Предполагаше, че има точно същата сума в парите на Териториите, въпреки че бе преброил четиринадесет кокалчета на едната броеница и повече от двадесет на другата.

Проблемът не беше толкова в парите, колкото в цените. Джек почти нямаше представа какво е евтино и какво — скъпо, и докато вървеше през пазара, се чувствуваше като участник в състезанието „Познай вярната цена“, само че ако оплескаше нещо, тук нямаше да има утешителна награда и потупване по гърба от Боб Баркър, ако оплескаше нещо, те биха могли… е, той не знаеше със сигурност какво биха могли да му направят те. Със сигурност биха могли да го изгонят. Може би и да го наранят и нагрубят. А да го убият? Вероятно не, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Те бяха малки хорица и не се месеха в политиката. А той беше странник.

Джек бавно вървеше през шумната тълпа от единия край на пазара към другия и се бореше с проблема, концентрирал се главно в стомаха му — беше ужасно гладен. Мерна Хенри да се пазари с някакъв човек, който продаваше кози. Госпожа Хенри стоеше близо до тях, но малко по-назад, за да не им се пречка. Тя беше с гръб към Джек, но Джейсън, когото държеше в ръце, го забеляза и размаха пухкавата си ръчичка. Джек бързо се обърна и се смеси с тълпата.

Миризмата на печено месо се носеше навсякъде. Той видя продавачи, които бавно обръщаха говежди бутове над жарави с дървени въглища, видя чираци, които слагаха дебели парчета свинско върху порязаници домашен хляб и ги подаваха на купувачите. А купувачите приличаха на участници в търг. Повечето от тях бяха фермери като Хенри и даваха знак, че искат храна, по същия начин, по който хората наддават на търг — просто вдигаха повелително ръка и разперваха пръсти. Джек видя отблизо няколко подобни сделки и при всички тях за разменно средство служеха навързаните броеници… но колко ли кокалчета щяха да му стигнат, чудеше се той. Всъщност това нямаше значение. Трябваше да яде, независимо дали при сделката щеше да си проличи, че е странник, или не.

Отмина някаква пантомима, без дори да я погледне, въпреки събралата се около нея огромна публика от жени и деца, които избухваха в одобрителни смехове и ръкопляскания. Приближи се до навес с брезентови стени, където едър мъж с татуировки върху огромните си мускули стоеше от едната страна на изкопан в земята, пълен с жарава трап. Над него бе закрепен железен шиш с дължина близо седем стъпки. Две потни, мръсни момчета стояха в двата му края и едновременно въртяха петте огромни къса месо, набодени по дължината на шиша.