Стивън Кинг - Талисманът

— Вкусни мръвки! — монотонно подканяше едрият мъж. — Вкусни мръвки! Вкууусни мръвки! Купете си от моите вкусни мръвки! Най-вкусното месо е тук! Най-вкусното месо е точно тук!

Минаващият с поотрасналата си дъщеря фермер вдигна ръка и след това посочи втория къс месо вляво. Момчетата спряха да въртят шиша и шефът им ловко отсече филия печено и я постави върху комат хляб. Едно от момчетата притича с нея до фермера, който измъкна от джоба си броеница. Джек внимателно се вгледа и забеляза, че той откъсва две от дървените кокалчета и ги подава на момчето. Когато то се върна тичешком до навеса, клиентът пусна парите-броеница в джоба си с разсеяния, но внимателен жест на всеки човек, прибиращ рестото си, отхапа гигантска хапка от своя непохлупен сандвич и подаде остатъка на дъщеря си, чието първо отхапване не отстъпи по ентусиазъм на бащиното.

Стомахът на Джек куркаше и се бунтуваше. Той се надяваше, че е видял каквото трябва.

— Вкусни мръвки! Вкусни мръвки! Вкусни… — Едрият мъж замълча и го погледна, а надвисналите му вежди се сключиха над очите му — малки, но не и глупави. — Чух, че стомахът ти пее, приятел. Ако имаш пари, вземам ги и те благославям в молитвите си довечера. Ако нямаш, веднага разкарай глупавото си овчо лице оттук и върви по дяволите!

Двете момчета се разсмяха, въпреки че очевидно бяха капнали от умора. Смееха се, сякаш не можеха да контролират звуците, които издават.

Но подлудяващата миризма на цвърчащото месо не му позволи да си тръгне. Той извади по-късата броеница и посочи второто парче вляво. Не каза нищо. Струваше му се по-сигурно. Продавачът изсумтя, отново измъкна извития нож от колана си и отряза една филия, Джек забеляза, че е по-малка от филията на фермера, но това не бе от значение за стомаха му, който лудешки куркаше в очакване.

Продавачът плесна месото върху хляб и му го донесе лично, вместо да го подаде на някое от момчетата. Пое броеницата му и откъсна три, вместо две кокалчета.

Гласът на майка му язвително се обади в главата му: „Поздравления, Джеки… току-що те завлякоха!“

Продавачът го гледаше и се хилеше с почернелите си зъби, чакаше го да се обади, да се осмели да протестира по някакъв начин. „Бъди благодарен, че ти взех само три кокалчета, а не цялата връзка. А бих могъл, както знаеш. Момче, та ти със същия успех можеш да овесиш и надпис около шията си: «Тук съм странник и съм сам!» Тъй че казвай, Овчо лице, искаш ли да спорим за парите, искаш ли да си имаме разправии?“

Желанията на Джек нямаха значение. Беше очевидно, че не може да спори, но той отново усети безсилната си ярост.

— Мърдай оттук — каза продавачът и размаха огромната си ръка пред лицето му. Дебелите му пръсти бяха нашарени с белези, а под ноктите му имаше кръв. — Получи храната си. Сега се измитай!

„Мога да ти светна с фенерчето и да те гледам как бягаш, сякаш те гонят всичките дяволи от ада — помисли си Джек. — А ако видиш аероплан, сигурно ще полудееш. Току-виж не си чак толкова смел, за колкото се мислиш, приятел.“

Джек се усмихна и вероятно в усмивката му имаше нещо, което не се хареса на продавача, понеже той мръдна встрани, а по лицето му пробяга безпокойство. След това отново свъси вежди.

— Изчезвай, казах! — изрева той. — Изчезвай, Бог да те порази!

И този път Джек си тръгна.

Месото беше безкрайно вкусно. Джек го излапа заедно с хляба и след това несъзнателно облиза потеклия по дланите му сок. По вкус месото наистина приличаше на свинско… но в същото време и не приличаше. Бе някак си по-сочно и по-ароматно от свинското. Но каквото и да беше, то чудесно задоволи глада му и той си помисли, че поне хиляда години с удоволствие би си носил от него за обяд в училище.

След като успя да затъкне устата на корема си поне за известно време, той вече бе в състояние да се оглежда наоколо с повечко интерес… и въпреки че не знаеше, най-накрая беше започнал да се смесва с тълпата. Най-сетне не бе нищо друго освен още един селяндур, пристигнал от селото си на пазара, още един селяк, който бавно се разхожда между сергиите и се опитва да зяпа едновременно във всички посоки. Търговците го разпознаваха, но само като още една потенциална мишена между многото. Те му подвикваха и му махаха да се приближи и след като той ги отминеше, подвикваха и махаха на следващия, който се случеше след него, независимо дали беше мъж, жена или дете. Джек с отворена уста разглеждаше стоките наоколо, стоки — прекрасни и странни едновременно, и между всички други, които също ги зяпаха, самият той престана да е странник, може би понеже се отказа от усилията си да изглежда преситен на място, където никой не се държеше като преситен. Хората се смееха, хората спореха, хората се пазаряха… но никой не изглеждаше отегчен.