Стивън Кинг - Талисманът

— Кръчмата в Оутли… Кой се обажда?… Ало?… Алооо?…

Студено, толкова студено…

Гърлото му изтръпна. Пое си дъх и дробовете му сякаш замръзнаха. Скоро и камерите на сърцето му щяха да се вледенят и той просто щеше да се строполи мъртъв.

Леденият глас прошепна:

— Лоши неща могат да се случат по пътя на само момче. Питай някого!

Джек окачи слушалката с бърз, непохватен жест. Отдръпна ръката си и продължи втренчено да гледа телефона.

— Джек, оня смахнатият ли беше? — попита Лори и нейният глас също бе далечен… но малко по-близък, отколкото му се бе сторил неговият собствен преди няколко мига. Светът бавно се връщаше. Върху слушалката на монетния телефон видя отпечатъка от ръката си, ограден с проблясващ контур от скреж. После скрежът започна да се топи и да се стича по черната пластмаса.

За пръв път Джек видя местното издание на Рандолф Скот в четвъртък, в четвъртък през нощта. Тълпата бе малко по-оскъдна, отколкото в сряда, и неимоверно по-оскъдна, отколкото в деня на изплащане на надниците, но въпреки това присъствуващите бяха достатъчно, за да е пълен барът и масите и сепаретата да са заети.

Клиентите бяха мъже от земеделска област, където плуговете вероятно лежаха забравени и ръждясали под сайвантите в задните дворове, мъже, които може би искаха да са фермери, но бяха забравили как. Някои носеха фермерски шапки, но според Джек много малко от тях изглеждаха като хора, които карат трактор. Всички бяха облечени в сиви памучни панталони или кафяви памучни панталони, или зелени памучни панталони, а имената им бяха избродирани със златна нишка върху джобчетата на сините им ризи. Носеха груби квадратни ботуши или големи разкривени обувки с двойна подметка. Ключовете на тези мъже висяха закачени на коланите им. Те имаха бръчки, но нито една от тях не беше от смях, а устните им бяха присвити в сурова гримаса. Носеха каубойски шапки и когато Джек погледна към бара, на табуретките пред него седяха поне осем души, които приличаха на Чарли Даниълс от рекламите на тютюна за дъвчене. Но тези мъже не дъвчеха тютюн — те пушеха цигари, и то много.

Когато Атуел Копача влезе, Джек почистваше шуплестата повърхност на грамофона. Той беше изключен, по кабелната се състезаваха „Янките“ и мъжете в кръчмата ги наблюдаваха напрегнато. Миналата вечер Атуел беше облечен в мъжката версия на Оутли за спортно облекло (памучни панталони, зелено-кафява риза с много писалки в единия от двата големи джоба, подковани работни ботуши). Тази вечер носеше синя полицейска униформа. Голям пистолет с дървена дръжка висеше в кобура, закачен на кожения му колан.

Той погледна към Джек, който си спомни думите на Смоуки: „… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета“ и се сви, сякаш беше виновен за нещо. Атуел Копача бавно се ухили.

— Реши да поостанеш, а, момче?

— Да, господине — измънка Джек и ливна още от препарата за почистване върху шуплестата повърхност на грамофона, въпреки че тя едва ли щеше да стане по-чиста, отколкото беше. Просто чакаше Атуел да се отдалечи и след малко той наистина го направи. Джек се обърна, за да види как охраненият полицай пресича кръчмата… и тъкмо тогава мъжът в срещуположния й край се обърна и го погледна.

„Рандолф Скот — веднага си помисли Джек, — точно на него прилича.“

Но въпреки че лицето на истинския Рандолф Скот излъчваше суровост и непреклонност, от израза му лъхаше и неоспорим героизъм. И ако чертите му бяха груби, те в същото време бяха и неотменима част от лице, което можеше да се усмихва, докато този човек изглеждаше отегчен и някак си отнесен.

И с истински страх Джек осъзна, че мъжът гледа в него, в Джек. Той не се бе обърнал просто за да погледне кой е в кръчмата. Беше се обърнал, за да погледне към Джек. Момчето знаеше, че е така.

Телефонът. Звънящият телефон.

С огромни усилия Джек отмести очи, погледна отново шуплестата повърхност на грамофона и забеляза в нея да се оглежда собственото му надвесено, уплашено, призрачно лице.

Телефонът на стената започна пронизително да звъни.

Мъжът, седнал в левия край на бара, погледна телефона… и после отново се втренчи в Джек, който стоеше като замръзнал до грамофона с бутилката с препарата в едната ръка и парцала в другата и усещаше, че кожата му е настръхнала и косата му се е изправила.

— Смоуки, да знаеш, че ако отново е оня смахнат задник, ще гепя отнякъде една свирка и ще започна да я надувам в слушалката всеки път, когато звъни — заяви Лори, докато се приближаваше към телефона. — Кълна се, ще го направя!