Стивън Кинг - Талисманът

— Извинете! — каза Джек, а сърцето му отново заби като лудо.

Старецът се опитваше да обгърне собствеността си и да я защити, като през цялото време показваше почернелите си венци на своя враг.

— Извинете — повтори Джек. — Просто щях да…

Старецът отново изпищя пронизително и по сбръчканите му бузи се затъркаляха сълзи.

Джек забърза нататък.

Преди двадесет години, през шестдесетте, Оутли сигурно е просперирал. Относителната лъскавина на отсечката от шосето, водеща извън града, беше продукт на периода, когато търговията е вървяла, бензинът е бил евтин и никой не е подозирал съществуването на израза „ограничени доставки“, тъй като просто ги е имало в изобилие. Хората са влагали парите си в дребни предприятия и малки магазинчета и ако не са благоденствували, поне са държали главите си над водата. Кратката отсечка още носеше външните белези на някогашните надежди, но само няколко отегчени юноши седяха в малките ресторантчета и разсеяно смучеха кола, а зад твърде много от стъклените витрини на магазинчетата избелели афиши съобщаваха, че всичко се разпродава поради закриване. Джек не забеляза обяви за набиране на работници и продължи нататък.

Търговската част на Оутли разкриваше реалното положение на нещата под измамно веселите цветове, останали от шестдесетте. Докато Джек крачеше покрай овехтелите тухлени сгради, багажът му стана по-тежък, а краката му сякаш се наляха с олово. В края на краищата сигурно щеше да отиде до Кучиград, ако не бе толкова изморен и не трябваше да мине отново през тунела. Разбира се, сега той знаеше, че никакъв ръмжащ човек-вълк не се бе спотайвал в тъмнината. Никой не бе говорил с него в тунела. Просто Териториите го бяха разтърсили. Първо видът на кралицата и мъртвото момче със смазаното лице под каруцата. После Морган и дърветата. Но всичко това бе там, където подобни неща са възможни, а може би дори нормални. Тук нормалността не включваше подобни ефекти.

Джек стоеше пред голяма, мръсна витрина, над която едва се разчиташе излющеният надпис: „Склад за мебели“. Той огради с ръце очите си и надникна през стъклото. Върху обширния дървен под, на петнадесет стъпки навътре, самотно се мъдреха диван и кресло, покрити с по един бял чаршаф. Джек продължи покрай витрините. Чудеше се дали ще му се наложи да проси, за да се нахрани.

Малко по-надолу четирима мъже седяха в една кола пред закован с дъски магазин. След миг Джек забеляза, че колата е старо черно Де Сото без гуми. На предното й стъкло бе лепнато картонче с надпис: „Клуб на безоблачното време“. Мъжете вътре, двама отпред и двама отзад, играеха карти. Джек се приближи, надвеси се към предното дясно стъкло и каза:

— Извинете…

Най-близкият картоиграч му метна мътен сив поглед.

— Знаете ли къде…

— Изчезвай — сряза го мъжът. Гласът му сякаш не беше „на ти“ с речта, бе някак си кашест и флегматичен. Полуобърнатото му към Джек лице бе нашарено с дълбоки белези от пъпки и изглеждаше странно приплескано, сякаш някой бе стъпил върху него, когато е бил пеленаче.

— Просто питах дали не знаете къде бих могъл да намеря работа за няколко дни?

— Що не опиташ в Тексас — обади се мъжът на шофьорската седалка, а двамата отзад шумно си отвориха по една кутийка бира и поръсиха ръцете си и картите.

— Хлапе, казах ти да те няма! — изсъска сивоокият с плоското лице. — Изчезвай, преди лично да съм нашарил задника ти!

Джек разбра, че мъжът не се шегува. Помае ли се още миг-два, злобата му наистина ще прекипи и той като нищо ще изскочи от колата и безжалостно ще го наложи. После ще се върне в колата и ще си отвори нова бира, ще я гаврътне и ще пусне празната кутийка при останалите на пода. Джек отстъпи назад и мътното сиво око се отмести от него.

— Ами… ще опитам в Тексас — промърмори Джек и си тръгна. Стори му се, че вратата на старото Де Сото се отваря с трясък зад гърба му, но се сети, че това е само нова кутийка бира.

Пук! Пръс!

Джек вървеше.

Стигна до края на редицата къщи и се озова на втората главна улица на града. Отсреща се простираше пожълтяла ливада, пълна с избуяли бурени, между които надничаха статуйки на еленчета от фибростъкло. Безформена старица с мухобойка в ръка се взираше в него от люлката си на верандата.

Джек се обърна, за да избегне подозрителния й поглед, и видя пред себе си последната от безжизнените тухлени сгради от редицата, покрай която бе дошъл. Три бетонни стъпала водеха нагоре към подпряна, отворена врата. Над дългия тъмен прозорец с боя бе изписано: „При Ъпдайк“ и бе нарисувано буренце с бира. Зад мръсното стъкло проблясваше реклама на „Будвар“ — прочутата марка на Ческе Будейовице, а няколко педи по-надолу висеше жълто картонче и върху него на ръка бяха написани чудесните думи: „Търсим персонал“. Джек смъкна раницата от гърба си, взе я под мишница и изкачи стъпалата. За не повече от миг, докато прекрачваше от морната слънчева светлина в сумрака на кръчмата, го споходи чувството, че отново се мушва под гъстия, преплетен бръшлян и се вмъква в тунела на шосето към Оутли.