Стивън Кинг - Талисманът

— Къде си, куче?

Нещо драсна земята само на крачка-две зад него. Джек отскочи напред и силно халоса рамото си в извитата стена.

В тъмнината почувствува някаква сянка, може би кучешка. Пристъпи напред и спря. Чувствуваше се толкова объркан, че за миг си въобрази, че отново е в Териториите. Тунелът бе пълен с мускусния, щипещ животински мирис и това, което се приближаваше към него, не беше куче.

Блъсна го вълна студен въздух, примесен с миризма на гранясало и алкохол.

За миг сякаш зърна увиснало в тъмнината лице. Лице, сякаш тлеещо със своя собствена болнава, бързогаснеща вътрешна светлина. Продълговато, измъчено лице, което би трябвало да е младежко, но не беше. Дъхът, излизащ от него, вонеше на пот, мазнотии и алкохол. Джек се прилепи към стената и вдигна юмруци, въпреки че лицето се стопи назад в тъмнината.

Обзет от ужас, си помисли, че чува как меки, бързи стъпки се приближават откъм изхода на тунела и бързо се обърна натам. Тъмнина. Тишина. Тунелът беше празен. Той мушна ръце под мишниците си и леко се отпусна назад към стената, докато раницата му опря в нея. След миг отново запристъпя с рамото напред.

Веднага щом излезе от тунела, Джек се обърна, за да го огледа. Никакво странно създание не се метна към него, не се чуваше никакъв звук. Пристъпи още три крачки, като продължаваше да се взира. И в този миг сърцето му сякаш спря. Две огромни оранжеви очи летяха срещу него, за секунда съкращаваха разстоянието наполовина. Не можеше да помръдне, краката му сякаш бяха забити в асфалта. Най-накрая инстинктивно протегна ръце, за да се предварди. Очите продължаваха да се приближават, изсвири клаксон. Секунди преди колата да изхвърчи от тунела и червендалестият мъж в нея да размаха юмрук, Джек се хвърли встрани.

— Копелеееее… — долетя от разкривената уста.

Джек се обърна все още замаян и видя, че колата лети надолу по хълма към градчето, което сигурно беше Оутли.

Оутли бе разположен в продълговата падина и оскъдно се разпростираше върху две основни улици. Едната беше продължение на шосето и се гмурваше покрай огромна, опушена постройка („фабриката“ — помисли си Джек), разположена в средата на обширен паркинг, за да продължи след това покрай оградени парцели за продажба на употребявани коли (евтини марки), местенца за бърза закуска (Знаменитите цици на Америка), кегелбан с грамадна неонова реклама, няколко бакалници и бензиностанция. След всичко това улицата пресичаше петте или шест преки в търговската част на града — група овехтели двуетажни постройки с паркирани пред тях коли. Другата улица очевидно бе средище на най-важните къщи в Оутли — големи сгради с веранди и дълги, наклонени морави. Светофарът на кръстовището на двете основни улици примигваше с червеното си око в късния следобед. Друг светофар, може би осем пресечки по-надолу, редуваше трите си цвята пред висока, сивкава сграда с много прозорци, която приличаше на лудница, но сигурно беше училище. Между двете улици ветрилообразно се разстилаше бъркотия от къщурки, разнообразявана от постройки с неизвестно предназначение, оградени с висока телена мрежа. Много от прозорците на фабриката бяха счупени, а някои от прозорците в търговската част на града — заковани с дъски. Оградените бетонни дворове бяха осеяни с боклуци, виждаха се струпани купчини смет. Дори големите къщи изглеждаха занемарени с увисналите си веранди и избелели стени. Обитателите им явно бяха собствениците на парцелите за търгуване с употребявани коли, пълни с непродаваеми автомобили.

За миг Джек изпита желание да обърне гръб на Оутли и да продължи на стоп до Кучиград, където и да се намира той. Но това означаваше отново да мине през тунела. Някъде долу, в търговската част на града, изсвири клаксон и звукът, достигнал до момчето, бе пълен с неизразима самота и носталгия.

Джек се отпусна чак когато застана пред вратата на фабриката и остави тунела далеч зад гърба си. Почти една трета от прозорците по опушената тухлена фасада зееха счупени, а част от другите представляваха мрачни кафяви квадрати от картон. Миризмата на машинно масло, грес и пушещи ремъци се носеше на километри. Джек мушна ръце в джобовете си и бързо тръгна надолу по хълма към Оутли.

Видян отблизо, градът изглеждаше още по-потискащ, отколкото от хълма. Търговците на коли висяха по прозорците на канторите си — бяха твърде отегчени, за да излязат навън. Обявите им се поклащаха дрипави и безрадостни, единственият оптимистичен надпис по напукания тротоар пред редиците коли: „Голям удар! Фантастична покупка! Колата на седмицата!“ — бе безнадеждно пожълтял. Върху много от обявите мастилото беше потекло размазано, сякаш ги бяха държали отвън на дъжда. По улиците почти не се движеха хора. Джек се насочи към центъра и видя, че някакъв старец с хлътнали бузи и посивяла кожа отчаяно се бори да качи празна количка от супермаркет на тротоара. Когато го доближи, старикът уплашено и враждебно запищя и разголи венци, черни като на язовец. Помисли си, че Джек иска да му открадне количката.