Стивън Кинг - Талисманът

Самотата го прободе и той едва сега напълно осъзна положението си на бездомен изгнаник. Разплака се. Не зави истерично, не запищя, както правят хората, когато изливат яростта си чрез сълзи. Просто се разрида с равномерните хлипове на човек, току-що открил колко е самотен и разбрал, че е орисан самотата му да продължи дълго. Плачеше, защото му се струваше, че сигурността и разумът са напуснали света и са оставили самотата да властвува в него като единствена реалност, но в подобна ситуация безумието също не биваше да се изключва като възможност.

Джек заспа преди хлиповете му да стихнат напълно. Спеше свит до раницата си, обут с чисти гащи и чорапи, с останали от сълзите чисти ивици върху мръсните бузи, а едната му ръка продължаваше да стиска четката за зъби.

Шест дни по-късно Джек почти бе превъзмогнал отчаянието си. В края на първия ден от пътуването си имаше чувството, че е преминал от детството през юношеството направо в зрялата възраст. Откакто бе отворил очи на западния бряг на реката, не беше се връщал в Териториите, но имаше своите разумни доводи, с които оправдаваше по-бавното си придвижване, като си казваше, че пести сока на Спийди за по-наложителни случаи.

Освен това не бе ли му казал Спийди да се придържа главно към пътищата в този свят? Просто следване на препоръките, друже.

Когато слънцето грееше и колите го отнасяха на петдесет-шестдесет километра на запад, а стомахът му бе пълен, Териториите му се струваха невероятно далечни и напълно измислени, приличаха на филм, започнал да избледнява в спомените му, на временна измислица. Понякога, когато Джек се облягаше на седалката в колата на някой учител и отговаряше на обичайните въпроси за историята си, той наистина забравяше. Териториите го оставяха и той ставаше отново, или почти, момчето от началото на лятото.

Особено по големите магистрали, когато поредната кола го стоварваше близо до някое разклонение, той виждаше как следващата намалява само десет-петнадесет минути, след като е размахал палец във въздуха. Вече беше някъде близо до Батавия, в западната част на щата Ню Йорк, вървеше отстрани на резервната лента на Е-90 и отново размахваше палец, за да продължи към Бъфало и оттам да се насочи на юг.

„Въпросът е — мислеше си Джек — човек първо да открие най-добрия начин за осъществяването на нещо и после само да го извърши.“ Ранд Макнали и историята му го бяха довели толкова далеч. Сега имаше нужда само от достатъчно късмет, за да попадне на шофьор, който пътува чак до Чикаго или Денвър (или направо Лос Анжелос, ако ще мечтаем за късмет, Джеки, момчето ми) и нямаше да има пречки да тръгне обратно още преди средата на октомври.

Беше почернял от слънцето, в джоба му кротуваха петнадесетте долара от последната му работа — миене на чинии в закусвалнята „Златната лъжица“ в Обърн, а мускулите му бяха поиздути и позаякнали. Въпреки че понякога му се плачеше,не беше се отдавал на сълзите си след първата нещастна нощ. Просто се владееше, това бе разликата. Сега, когато знаеше как да постъпва, когато така старателно си беше изработил план, той сам насочваше събитията и му се струваше, че вече вижда края на пътуването си, макар и не в непосредствено бъдеще. Ако се придвижва предимно в този свят, както му бе казал Спийди, би могъл да пътува толкова бързо, колкото трябва, и да се върне в Ню Хампшир с талисмана съвсем навреме. Щеше да успее и освен това щеше да има много по-малко проблеми, отколкото бе очаквал.

Поне така си мислеше Джек Сойер с присвити от слънцето очи, когато прашният син форд отби встрани и го изчака да притича до него. „Четиридесет-петдесет километра“ — каза си той наум. Представи си страницата от атласа на Ранд Макнали, която бе разучавал сутринта, и реши да бъде Оутли. Звучеше загубено, малко и сигурно. Той беше на път към целта си и нищо не можеше да го отклони.

Джек се наведе и погледна през прозореца, преди да отвори вратата на форда. Дебели албуми с мостри и купчини рекламни брошури лежаха в безпорядък на задната седалка, две обемисти пътни чанти заемаха предната. Закръгленият чернокос мъж, който сякаш имитираше стойката на Джек, докато се навеждаше да надзърне през отворения прозорец към момчето, беше търговски пътник. Сакото на синия му костюм висеше на закачалката зад него, вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите му — навити. Около четиридесетгодишен търговски пътник, комфортно обикалящ с колата си своя периметър. Сигурно обичаше да бъбри като всички търговци. Мъжът му се усмихна и една по една прехвърли обемистите чанти през облегалката върху отрупаните отзад книжа.