Стивън Кинг - Талисманът

Точно пред очите му имаше тесен, но съвършено чист проход — тунелче между листата, папратта и боровите иглички, през което виждаше пътя. И тъкмо когато започваше да мисли, че групата на Морган никога няма да пристигне, дузина или повече войници в галоп префучаха на изток. Първият, който ги водеше, носеше знаме, но Джек не можа да разбере девиза му… нито пък бе сигурен дали иска. След това през тесния проход пред очите му премина самият дилижанс.

Премина за миг, за не повече от секунда, но Джек го видя добре. Дилижансът представляваше огромно превозно средство, високо поне три метра. Багажът, превързан със здрави въжета за покрива, му прибавяше още метър. Всеки от конете във впряга имаше черен пискюл на главата. Вятърът и скоростта отмятаха черните пискюли почти хоризонтално назад. По-късно Джек си мислеше, че Морган сигурно има нужда от нов впряг при всеки преход, понеже конете изглеждаха на края на силите си. Съсирена кървава пяна хвърчеше от муцуните им, очите им бясно се въртяха, показваха изпъкналото си бяло.

И също както във въображението му — или проникновението му — черните перденца пърхаха и се вееха през прозорците без стъкла. Изведнъж през един от черните правоъгълници надникна бяло лице, изкривено от злоба бяло лице в странно изрязана рамка. Внезапната му поява бе ужасяваща като лицето на призрак на прозореца на обитавана от духове къща. И хем не беше лицето на Морган Слоут… хем все пак беше.

А собственикът на лицето знаеше, че Джек или някаква друга опасност, точно толкова омразна и точно толкова лична, се е притаила някъде навън. Джек разбра това по разширяването на очите и внезапното и злобно свиване на устата.

Капитан Фарън му бе казал: „Той ще те помирише като плъх“. И сега Джек отчаян си помисли: „Помириса ме, вярно. Знае, че съм тук. Какво ли ще стане сега? Обзалагам се, че ще спре цялата кавалкада и ще изпрати войниците в гората, за да ме заловят.“

Отмина още една група войници, които охраняваха дилижанса на Морган отзад. Джек притискаше ръце в кората на бора и чакаше, сигурен, че Морган ще заповяда да спрат. Но не спряха и скоро тежкото громолене на дилижанса и съпътствуващите го конници започна да заглъхва.

„Очите му. Те бяха същите. Същите черни очи върху бялото лице. И…“

„Нашето момче, а? Дааа!“

Нещо се плъзна по крака му… и нагоре по глезена му. Джек изпищя и отскочи назад, понеже помисли, че е змия. Но когато погледна надолу, видя, че един от сивите корени се е увил около крака му и сега като пръстен стяга прасеца му. „Това е невъзможно — помисли си той. — Корените не могат да се движат…“

Рязко се дръпна назад и изтегли крака си от грубата сива примка на корена. Прасецът го заболя като след прежилване с въже. Вдигна очи и усети, че сърцето му се свива от страх. Помисли си, че разбира защо Морган го бе надушил, но въпреки това не беше спрял, а бе продължил пътя си. Морган е знаел, че вървенето през тази гора прилича на газенето в поток, който гъмжи от смъртоносни пиявици. Защо не го бе предупредил капитан Фарън? Всичко, което можа да измисли, беше, че белязаният капитан просто не е знаел. Той едва ли някога е стигал толкова далече на запад.

Вече всички сивкави корени на странните хибриди между ела и папрат се движеха — надигаха се, спускаха се, гърчеха се по влажната земя към него. „Какви огромни червеи! — помисли си Джек на границата на лудостта. — Лоши, гадни червеи!“ Един особено тлъст корен, изцапан в края с пръст и кал, се надигна и се разклати пред него като същинска кобра, виеща се от кошницата на факир. „Нашето момче! Дааа!“

Стрелна се към него и Джек отскочи назад с ясната мисъл, че корените бяха образували жива преграда между него и пътя. Облегна се на някакво дърво… и се отдръпна с писък, когато кората му запулсира и се загърчи под гърба му също като мускул, изпаднал в неистови спазми. Погледна назад и видя едно от дърветата с чворестите дънери. Сега дънерът мърдаше, виеше се и се извиваше, а гърчещата се възлеста кора оформяше някакво ужасно, размазано и потекло лице. Едното му око бе черно и широко разтворено, а другото, изтеглено надолу, противно намигаше. Изведнъж дървото се разцепи ниско долу с пронизващ, стържещ звук и навън блъвна жълтеникавобелезникав сок. „Наше! О, даааа!“

Корените се протягаха като пръсти към Джек, сякаш искаха да го погъделичкат.

Втурна се встрани, с огромни усилия на волята се мъчеше да запази останалия му здрав разум и да измъкне бутилката на Спийди. Смътно долавяше някакви странни, цепещи въздуха звуци. Предположи, че дърветата са започнали да се изтръгват от земята. Романите на Толкин ряпа да ядат! Сграбчи бутилката за гърлото и я издърпа. Посегна към капачката й и точно тогава един от сивите корени се обви около шията му. След миг го стисна до задушаване като примка на палач.