Стивън Кинг - Талисманът

Вдигна лявата си ръка и внимателно потри с длан гърлото си. За миг заприлича на жена, която се опипва, за да провери появили ли са се нови бръчки или двойна гуша. Точно над адамовата си ябълка откри прежулена ивица. Очевидно не бе кървила много, но при допир беше твърде болезнена. Беше от корена, обвил се около врата му.

— Истина е — прошепна той, докато гледаше оранжевата вода и слушаше квакането на жабите и далечното мучене на крави. — Всичко е истина!

Джек се обърна с гръб към реката, която остана на изток, и изкачи нанагорнището. След като измина близо километър през полето, непрекъснатото триене и тръскане на раницата в болящия го гръб (ивиците от камшика на Озмънд също бяха на мястото си, всяко поклащане на раницата му напомняше това) го подсети за нещо. Той беше отказал да вземе огромния сандвич на Спийди, но дали негърът все пак не го бе мушнал вътре, докато Джек разглеждаше перцето за китара?

Стомахът му се сви при това предположение.

Смъкна раницата от гърба си мигновено, както си стоеше насред полето под рехавата мъгла и притъмняващото небе. Откопча капака на един от страничните джобове и в него се оказа сандвичът. Не част от него, не половината, а целият сандвич, увит в парче вестник. Очите на Джек се наляха със сълзи от признателност и му се прииска Спийди да е наблизо, за да може да го прегърне.

„Само преди десет минути го наричаше смахнат стар алкохолик!“

Лицето му пламна, но срамът не му попречи да излапа сандвича на няколко огромни хапки. Закопча раницата и я метна на гръб. Тръгна отново, чувствуваше се малко по-добре, чувствуваше се отново предишното момче, след като бе успял да затъкне стържещата дупка в корема си поне на първо време.

Не след дълго забеляза блещукането на светлинки в спускащата се тъма. Ферма най-вероятно. Разнесе се лаят на някакво куче. Джек се смрази за миг — лаят говореше за наистина голям пес.

„Надявам се, че е вързано“ — помисли си той.

Свърна надясно и след малко кучето спря да лае. Продължи да се ориентира по светлините на фермата и скоро излезе на тесен черен път. Спря се и погледна първо надясно, после наляво. Нямаше представа накъде да хване.

„Ей, хора, тук е Джек Сойер, мокър до кости, с прогизнали от кал кецове, който се чуди дали да плаче, или да се смее. Хайде, Джеки, хващай нанякъде!“

Отново се почувствува самотен и му стана мъчно за вкъщи. Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Плювна върху левия си показалец и силно перна капката слюнка като стъклено топче за игра. По-голямата от двете половини отлетя надясно, или поне така му се стори. Обърна се в същата посока и продължи. Четиридесет минути по-късно, капнал от умора (и отново гладен, което бе някак си по-лошо), забеляза, че зад някаква преградена с верига отбивка на пътя се мержелее пясъчна кариера с малка барака отстрани.

Промуши се под веригата и се приближи до бараката. Вратата бе заключена с катинар, но земята от едната страна на постройката се беше подкопала. Отне му само минута да смъкне раницата, да се вмъкне през дупката и да издърпа и раницата след себе си. Катинарът на вратата всъщност го караше да се чувствува по-сигурен. Огледа се и видя, че бараката е пълна с различни стари инструменти. По всичко изглеждаше, че мястото не е било използувано години наред. Това чудесно го устройваше. Не можеше да понася лепкавите кални дрехи и започна да се съблича. В един от джобовете на джинсите си напипа монетата, която му бе дал капитан Фарън — истински гигант между обичайните му дребни. Извади я и видя, че монетата с главата на кралицата от едната страна и крилатия лъв от другата се бе превърнала в сребърен долар от 1921 година. Известно време Джек втренчено гледа профила на главата на Статуята на свободата и после отново пусна монетата в джоба на джинсите си.

Докато си измъкваше чисти дрехи, си мислеше, че би могъл да пъхне мръсните в раницата чак на сутринта, когато вече ще са изсъхнали и вероятно да ги изпере някъде по пътя, в обществена пералня или просто в някое поточе.

Докато си търсеше чорапи, ръката му напипа нещо твърдо и тънко. Издърпа го навън и откри, че е четката му за зъби. Изведнъж представата за дом, за сигурност и разумност — все неща, свързани в съзнанието ни с четка за зъби, се надигна и го връхлетя. Този път нямаше начин да потисне чувствата си или да ги пренебрегне. Четката за зъби е нещо, което сме свикнали да виждаме в добре осветени бани, нещо, което сме свикнали да използуваме с памучни пижами на тялото и топли чехли на краката. Тя не беше нещо за напипване на дъното на раница в студена, тъмна барака за инструменти край изоставена пясъчна кариера в някакъв безлюден провинциален град, чието име даже не знаеш.