Стивън Кинг - Талисманът

Дъхът му спря. Бутилката се изплъзна от ръката му, докато той се бореше с ужасното нещо. Успя да подпъхне пръстите си под корена, който не бе твърд и студен, а топъл и гъвкав като плът. Продължаваше да се бори с него, без да обръща внимание на ужасяващите, гъргорещи звуци, излизащи от гърлото му, и потеклата по брадата му слюнка.

С последно конвулсивно усилие успя да се отърве от корена, който веднага се опита да се увие около китката му, и с писък дръпна ръката си. Погледна надолу и видя, че около гърлото на бутилката се е увил един сив корен и тя с подскачане и лъкатушене се отдалечава.

Джек подскочи след нея. Корени се увиха около глезените му и ги стиснаха. Той тежко падна на земята, посегна, протегна се, пръстите му задрапаха по мазната, черна почва на гората, мъчеха се да напреднат с още сантиметър…

Докосна хлъзгавата зелена стена на бутилката… и я хвана. Дръпна толкова силно, колкото можа. Имаше смътното усещане, че корените вече са обвили целите му крака, че са се кръстосали като върви и здраво го държат. Отвъртя капачката. Един корен, тънък като паяжина, също се протегна към нея и се опита да я измъкне от ръцете му. Джек го блъсна встрани и доближи бутилката до устните си. Гадният мирис на развалени плодове сякаш внезапно плъзна навсякъде като истинска жива мембрана.

„Спийди, моля те, накарай го да подействува!“

И докато все повече и повече корени се вкопчваха в гърба и кръста му и го обгръщаха отвсякъде, Джек отпи и евтиното вино обля двете му бузи. Той преглътна, изстена, помоли се, но уви, не подействува, не стана, очите му още бяха затворени, но той усещаше как пълзящите корени обвиват ръцете и краката му, усещаше как

водата се просмуква в джинсите и тениската му, помириса

Вода ли?

калта и тинята, чу

Джинси? Тениска?

крякането на жаби и

когато отвори очи, видя оранжевата светлина на залязващото слънце да се отразява от широка река. На източния й бряг растеше гъста гора, а на западния, където беше той, се простираше необятно поле, започващо от самия бряг, отчасти забулено под рехава мъгла в последните часове на деня. Почвата бе мокра и тинеста. Джек лежеше досами водата, на най-мочурливото място, където все още растяха гъсти бурени. До силния мраз, който щеше да ги попари, имаше поне месец или повече, и Джек се озова оплетен в тях, както човек се оплита в чаршафите си по време на нощни кошмари.

Той излази и се изправи. Беше мокър и кален,а ремъците на раницата се впиваха в тялото му. С ужас отупа лицето и ръцете си от парчетата бурени. Отдалечи се от водата, после погледна назад и забеляза, че бутилката на Спийди лежи в калта, а капачката й се търкаля встрани. Част от вълшебния сок се бе излял или се бе разплискал по време на борбата със зловещите дървета в Териториите и сега бутилката бе пълна само една трета.

Постоя миг-два с кецове, затъващи в лепкавата кал, и очи, вперени в реката. Това беше неговият свят. Това бяха Съединените американски щати. Не виждаше златните арки, на които се бе надявал, нито небостъргач, нито спътник на земята, премигващ в притъмняващото небе, но чудесно знаеше къде се намира, както знаеше и собственото си име. Въпросът беше дали изобщо някога е бил в другия свят?

Отново погледна непознатата река, също толкова непознатата околност и се заслуша в далечното мучене на крави. „Ти си на ново място, Джеки — помисли си той. — Това със сигурност не е Аркадия Бийч.“

Не, не беше Аркадия Бийч, но той не познаваше околностите на градчето достатъчно добре, за да може да прецени дали се е отдалечил на повече от седем-осем километра. Във всеки случай не беше на самото крайбрежие, просто не долавяше мириса на Атлантическия океан. Чувствуваше се като след нощен кошмар. Дали не бе възможно всичко да се окаже само лош сън — от коларя с товара месо и налитащите го бръмчащи мухи до живите дървета? Някакъв дълъг кошмар, в който ходенето насън е играло известна роля? Би могло. Майка му умираше и сега той мислеше, че е знаел това доста отдавна, че е виждал признаците и подсъзнанието му е стигнало до правилния извод, независимо че съзнанието му е отказвало да приеме истината. Всичко това е обусловило необходимата атмосфера за един акт на самохипноза и Спийди, смахнатият стар алкохолик, само му е дал начална скорост. Всичко беше напълно логично.

Чичо Морган би се съгласил с това.

Джек потрепера и шумно преглътна. Заболя го. Не по начина, по който боли зачервено гърло, а както боли пресилен мускул.