Стивън Кинг - Талисманът

— Така е по-добре — сухо заяви Фарън. — Не много, но все пак.

— Благодаря — саркастично отвърна Джек.

— Не можеш да оправиш нещата с плач, момче. Зад теб е Озмънд. Скоро и Морган ще се присъедини към него. А може би… може би и там, откъдето идваш, има проблеми. Но ти вземи това. Щом Паркъс те е изпратил при мен, той е искал да ти го дам. Така че вземи го и тръгвай.

Бе извадил и държеше в ръка някаква монета. Джек се поколеба, после я взе. По размер наподобяваше половин долар, от онези с лика на Кенеди на гърба, но беше много по-тежка, тежка като злато, въпреки че цветът й бе на потъмняло сребро. От монетата го гледаше лицето на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. Не, не просто прилика, защото въпреки външните различия като по-издължен нос и по-закръглена брадичка, тя беше негова майка. Джек знаеше това. Той обърна монетата от другата страна и видя някакво животно с глава и криле на орел и тяло на лъв, което сякаш гледаше в него. Това някак го притесни и той я пусна във вътрешния си джоб, където тя се присъедини към бутилката на Спийди.

— За какво може да ми послужи?

— Дойде ли му времето, ще разбереш — каза капитанът. — А може и да не разбереш. И в двата случая, аз изпълних дълга си към теб. Кажи това на Паркъс, когато го видиш.

На Джек отново му се стори, че го връхлита шеметът на странна нереалност.

— Тръгвай, синко — каза Фарън с нисък, но не много по-нежен глас. — Свърши работата си… или поне колкото можеш от нея.

И в края на краищата тъкмо това усещане за нереалност, завладяващото чувство, че той не е нищо друго освен плод на нечии халюцинации, го накара да се раздвижи. Леви, десни, сено, слама. Ритна встрани подгизнало парче дърво. Прекрачи остатъците на натрошено колело. Заобиколи каруцата, без да се впечатли от кръвта около нея или от бръмчащите наоколо мухи. Какво представляват в един сън петната кръв или бръмчащите мухи?

Стигна до края на калния, покрит с трески и разпилени бурета участък от пътя и погледна назад… но капитан Фарън гледаше в противоположната посока, може би в очакване на хората си, може би просто, за да избегне погледа на Джек. „И в двата случая — помисли си момчето — резултатът е същият. Гърбът си е гръб. Няма какво да му гледа човек.“

Той бръкна под жакета си, нежно докосна монетата на Фарън, после здраво я стисна и се почувствува малко по-добре. И така, стиснал я, както дете стиска петачето, дадено му за почерпка в сладкарница, той се обърна и продължи.

Чу звука, описан от капитан Фарън като „гръмотевица, търкаляща се по земята“, когато бяха минали около два часа, или може би дори четири. След като слънцето се скри на запад зад върховете на дърветата (а то го направи почти веднага, след като Джек навлезе в гората) стана трудно да се пресмята времето.

Дотогава вече няколко превозни средства бяха отминали на изток, вероятно на път към павилиона на кралицата. Щом чуеше приближаването им (а тук превозните средства се чуваха отдалече, яснотата, с която достигаше звукът, накара Джек да си припомни думите на Спийди за човека, издърпващ репичка от земята, и другия, подушващ я на половин километър), той решаваше, че е Морган, и бързо се спускаше в канавката, покатерваше се отсреща и хлътваше в гората. Никак не му харесваше да се завира в тъмните гори, дори в самия им край, откъдето все пак можеше да наднича иззад някой дънер и да вижда пътя. Струваше му се направо ужасно и изнервящо, но идеята чичо Морган (когото той продължаваше да смята за шеф на Озмънд, въпреки описанието на Фарън) да го хване на пътя, му се нравеше още по-малко.

Затова чуеше ли приближаването на някоя каруца или карета, той изчезваше от полезрението и се връщаше на пътя след отминаването й. Веднъж, докато пресичаше влажната и буренясала канавка вдясно, нещо пробяга или се плъзна по крака му и той изкрещя от ужас.

Движението беше като необходимо зло. Би било пресилено да се каже, че то му помага да прекара по-добре, но все пак в нередовното преминаване на каруци имаше и нещо успокояващо — поне показваше, че не е съвсем сам.

Дяволски много му се искаше да се измъкне от Териториите!

Вълшебният сок на Спийди беше най-ужасното лекарство на света, но той с радост би си сръбнал от него, ако някой — самият Спийди например — се появеше пред него и го увереше, че когато отново отвори очи, първото нещо, изпречило се пред погледа му, ще бъде образът на златните дъги от емблемата на „Макдоналдс“, която майка му наричаше „Знаменитите цици на Америка“. Усещането му за дебнеща беда нарастваше, засилваше се чувството му, че гората наистина е опасна, че в нея са се притаили неща, които знаят, че той идва, че може би и самата гора знае, че той идва. Та дърветата не бяха ли се изтеглили досами пътя? Бяха! Преди свършваха зад канавките. А сега се въдеха дори в самите тях. Преди гората сякаш се състоеше единствено от борове и смърчове. Сега и други видове дървета бяха припълзели между тях. А как само се бяха преплели черните им клонаци, как зловещо се протягаха! И колко много приличаха на странни хибриди между ела и папрат някои от дърветата, какви противни сиви корени бяха вкопчили в земята — същински мъртвешки пръсти!