Стивън Кинг - Талисманът

Джек зяпна, пресъхналата му уста пламна.

— Той е луд, както разбра. Луд като човека, който гони питката.

Джек нямаше представа какво може да означава това, но се съгласи, че Озмънд е луд.

— Какво…

— Чакай! — Бяха стигнали до малката палатка, в която го бе отвел капитанът, след като видя зъба от акула. — Не мърдай оттук, и ме чакай. И не говори с никого!

Капитанът влезе вътре. Джек остана да наблюдава и да чака. Мина някакъв жонгльор и го огледа, без да наруши и за миг ритъма, с който подхвърляше половин дузина топки. Тълпа мръсни деца се влачеше след него. Млада жена със сополиво бебе на огромната си гърда му подметна, че може да го научи какво да прави с малкото мъжле, освен да го изважда, за да пикае, ако й предложи монета или две. Джек се изчерви и погледна встрани. Момичето примря от смях.

— Ооо, аман от тези млади срамежливци! Я ела насам, хубавецо! Хайде…

— Изчезвай оттук, никаквице, или ще завършиш деня в тъмница!

Капитанът беше излязъл от палатката. Придружаваше го някакъв мъж, който бе стар и дебел, но също като Фарън изглеждаше истински войник. Той се опитваше да закопчае куртката върху изпъкналия си корем, като в същото време държеше извит рог в ръце.

Момичето със сополивото бебе се изпари, без да досажда повече на Джек. Капитанът пое рога от мъжа, за да го улесни в закопчаването, и му прошепна нещо. Дебеланкото кимна, приключи с последното копче, взе си обратно рога, мръдна встрани и го наду. Звукът не приличаше на мелодията, която Джек бе чул при първото си пренасяне в Териториите, когато много медни тръби бяха свирили някак си с повече блясък, по-празнично и възвестяващо. Звукът от този рог приличаше на фабрична сирена и съобщаваше, че има да се върши работа.

Капитанът се върна при Джек и каза:

— Ела с мен.

— Къде?

— На пътя към Големия пущинак — отвърна Фарън и хвърли на Джек Сойер полууплашен поглед. — На пътя, наричан от бащата на моя баща Западния път. Той минава през все по-малки и по-малки селца, докато стигне до гъсти, непроходими гори. След това отива в нищото… или в ада. Ако си тръгнал на запад, трябва да вземеш за спътник Бога, момче. Но съм чувал да казват, че Той Самият никога не дръзвал да мине оттам. Хайде.

Милион въпроси се тълпяха в мозъка на Джек, но капитан Фарън наложи убийствена крачка и на момчето дъх не му остана да ги зададе. Изкачиха хълма зад южната част на огромния павилион и отминаха мястото, от което първия път бе напуснал Териториите. Сега селският панаир бе близо до тях. Джек чу как викачите приканват желаещите да си опитат късмета. Океанският бриз довяваше гласовете им съвсем ясно, също както и слюноотделящите аромати на топла храна — печена царевица и сочно месо. Стомахът на Джек изкурка. Благополучно отдалечил се от Озмънд — Великият и Страшният — той усети, че е гладен като вълк.

Преди да стигнат до самия панаир, завиха надясно и тръгнаха по някакъв път, много по-широк от този, водещ към павилиона. „Пътят към Големия пущинак — помисли си Джек, но после с леко чувство на страх и очакване в стомаха бързо се поправи: — Не… Западният път. Пътят към талисмана.“

И отново забърза след капитана.

Озмънд излезе прав. Те можеха да се ориентират с носовете си, ако се наложеше. Още на километър преди селото със странното име океанският бриз донесе първия възкисел дъх на изтеклата бира.

Движението по пътя в източна посока не спираше. Трополяха предимно каруци, теглени от запенени коне (никой от тях не бе с две глави, обаче). Някои бяха натоварени догоре с торби, чували и бали, други със сурово месо, трети с потракващи кафези с пилета. В покрайнините на село Вси ръце срещу тях с тревожна скорост профуча открита кола, пълна с женоря, които се смееха, пищяха и вдигаха гюрултия до Бога. Една от тях се изправи, ухилена вдигна фустата си чак до кръста и насмалко не се прекатури през колата, където сигурно щеше да си счупи врата в канавката, ако една от спътничките й не бе я сграбчила за фустата и дръпнала обратно долу. Джек отново се изчерви. В колата забеляза едрогърдото момиче, устата на сополивото бебе лакомо смучеше зърното му. „Ооо, аман от тези млади срамежливци!“

— Господи! — промърмори капитанът и още повече ускори крачка. — Всички те са пияни! И блудниците, и коларят са се насмукали с разляната Кралска бира. Той като нищо може да ги обърне на пътя или да ги хвърли от някоя скала, но загубата няма да бъде голяма. Проклети никаквици!

— Пътят сигурно е разчистен, щом минават толкова много каруци, нали така? — предположи Джек.