Стивън Кинг - Талисманът

Камшикът отново изплющя, но този път звукът нямаше нищо общо с детските играчки, а по-скоро беше като високия отчетлив гръм на калибър-22 и Джек имаше достатъчно време да си помисли, че е ясно накъде вървят нещата, преди една нетърпима, люта болка да забие нокти в гърба му. Тя сякаш потъна в плътта му, но не се намали, а се усили. Беше гореща и подлудяваща. Той изкрещя и се загърчи в калта.

— Лош! Ужасно, ужасно лош! Непоносимо лош!

Всяко „лош“ бе придружавано от ново изплющяване на камшика, от нова изгаряща следа, от нов писък на Джек. Гърбът му пламтеше. Нямаше представа колко би могло да продължи това, но Озмънд сякаш полудяваше все повече с всеки следващ удар. И тогава някакъв глас извика:

— Озмънд! Озмънд! Ето те и теб, слава Богу!

Суматоха. Тичащи стъпки.

Ядосаният, леко задъхан глас на Озмънд:

— Е? Какво има?

Една ръка хвана Джек за лакътя и му помогна да се надигне. Той се олюля и ръката се плъзна и обхвана кръста му, за да го подкрепи. Беше трудно да се повярва, че капитанът, показал се по време на прехода им през павилиона толкова суров и неумолим, сега може да бъде толкова нежен.

Джек отново се олюля. Светът продължаваше да плува размазан пред очите му. Топла кръв се стичаше на вадички по гърба му. Той погледна към Озмънд с внезапно бликнала омраза и се почувствува по-добре — омразата бе добре дошла противоотрова срещу страха и объркването.

„Ти направи това, ти ме нарани и наряза гърба ми. Но знай едно, злодей такъв, падне ли ми случай, ще ти платя с лихвите…“

— Добре ли си? — прошепна капитанът.

— Да.

— Какво! — изкрещя Озмънд на двамата мъже, прекъснали изтезанието на Джек.

Първият беше едно от контетата, покрай които бяха минали Джек и капитанът на път към тайната стая. Другият донякъде напомняше за коларя, когото Джек бе срещнал почти веднага след повторното си пристигане в Териториите. Той изглеждаше смъртно изплашен и наранен. Върху лявата страна на главата му зееше дълбока рана и от нея шуртеше кръв, която изцяло скриваше лявата половина на лицето му. Лявата му ръка бе ожулена, връхната му дреха — съдрана.

— Какво казвате, глупаци такива?

— Каруцата ми се обърна на завоя преди село Вси ръце — съкрушено започна коларят. Говореше бавно и замаяно, като дълбоко потресен човек. — Синът ми е убит, милорд. Буретата го премазаха. Стана на шестнайсет през май, точно на Празника на земеделеца. Майка му…

— Какво!!! — отново кресна Озмънд. — Бурета ли чух! Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!

Гласът на Озмънд се извиси, затрептя и изчурулика на последната дума сякаш той по дивашки начин имитираше някоя оперна примадона. В същото време той отново започна да танцува… този път от ярост. Гледката бе толкова странна, че Джек вдигна двете си ръце, за да прикрие спонтанния си кикот. Допирът на ризата до наранения му гръб го отрезви, още преди капитанът да прошепне предупреждението си.

Много търпеливо, сякаш Озмънд бе пропуснал единствения важен факт (както сигурно му се бе сторило), коларят започна отново:

— Той стана на шестнайсет на последния Празник на земеделеца. Майка му не искаше да идва с мен. Не мога да си представя…

Озмънд вдигна камшика си и после го снижи с неочаквано шеметна скорост. За миг дръжката сякаш щеше да се изхлузи от лявата му ръка, а разклоненията с шиповете потрепнаха в калта, но в следващия миг той изплющя не толкова като калибър-22, колкото като детско пистолетче. Коларят изкрещя, олюля се и обхвана лицето си с ръце. Свежа кръв обля мръсните му пръсти и той падна на колене.

— Милорд! Милорд! Милорд! — заплака нещастникът с приглушен, гъргорещ глас.

— Да се махаме оттук. Бързо! — простена Джек.

— Чакай — отвърна капитанът. Мрачното изражение на лицето му като че ли просветля почти незабележимо и от очите му май надзърна надежда.

Озмънд се врътна към контето, което отстъпи крачка назад, а дебелите му червени устни се размърдаха безмълвно.

— Кралската бира ли беше? — изпръхтя Озмънд.

— Озмънд, не бива така да се…

Озмънд вдигна лявата си китка нагоре и металните връхчета на камшика изтракаха по ботушите на контето, което отстъпи още крачка.

— Я не ме учи какво трябва и какво не трябва да правя, а отговаряй на въпросите ми. Вбесен съм, Стивън, няма съмнение, че съм крайно и непоносимо вбесен. Кралската бира ли беше?