Стивън Кинг - Талисманът

— Много лош ли? — попита Озмънд. Не бе за вярване, но той беше започнал да танцува в калта със странни подскоци. Въпреки това от него не лъхаше женственост. Озмънд беше грациозен и изящен, но Джек не усети от него да се излъчва истинска хомосексуалност. Интуитивно разбра, че ако думите му подсказваха нещо подобно, то беше лъжливо. Не, истинското чувство, което искреше от тях, бе злост… и лудост.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали?

— Да, Озмънд — вдървено отвърна капитан Фарън. Белегът му блестеше на следобедната светлина по-скоро червен, отколкото розов.

Озмънд прекрати импровизирания си танц така внезапно, както го бе започнал, и студено погледна капитана.

— Никой не знае, че имаш син, капитане.

— Незаконороден е. И малоумен. И мързелив, както току-що се оказа. — Той внезапно се обърна и шамароса Джек. Ударът не беше силен, но ръката му бе твърда като камък. Джек изрева, падна в калта и притисна ухото си с длан.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали? — повтори Озмънд, но сега лицето му изглеждаше дяволски отнесено, слабо и потайно. — Ставай, лошо момче! Лошите момчета, които разочароват бащите си, трябва да бъдат наказвани. И да бъдат разпитвани, нали така? Озмънд размаха камшика и той сухо изплющя. Съзнанието на Джек направи още една странна връзка в стремежа си, както той самият по-късно си обясняваше, да не се откъсне напълно от дома. Звукът от камшика на Озмънд приличаше на изстрела на въздушния пистолет-играчка, който му купиха, когато бе осемгодишен. Ричард Слоут получи същия.

Озмънд посегна и сграбчи окаляната китка на Джек с бялата си, подобна на паяк ръка. Завъртя го към себе си, към двете миризми — на сладникава, престояла пудра и на гранясала мръсотия. Странните сиви очи тържествено се втренчиха в сините очи на момчето. Джек усети, че му се припишква и с големи усилия се удържа да не се подмокри.

— Кой си ти? — попита Озмънд.

Думите увиснаха във въздуха над тях.

Джек долови, че капитанът го гледа със строго изражение, което не успяваше изцяло да прикрие отчаянието му. Чу кудкудякането на кокошки, лаенето на куче, далечното трополене на приближаваща каруца.

„Кажи ми истината. Аз ще позная лъжата — говореха сивите очи. — Много приличаш на едно крайно лошо момче, което някога срещнах в Калифорния. Ти същото момче ли си?“

И за миг устните му едва не промълвиха:

„Аз съм Джек, Джек Сойер. Да, аз съм момчето от Калифорния, кралицата на този свят беше моя майка, само че аз умрях, но познавам шефа ти, познавам Морган — чичо Морган — и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“

После той чу гласа на майка си, упорит и почти подигравателен:

„Ха! И ти ще подчиниш волята си на този човек, така ли, Джеки? На този човек!!! Та той мирише като щанд за благотворителни разпродажби на евтини мъжки одеколони и изглежда като средновековна версия на Чарлс Мансън… а ти ще вървиш по гайдата му! Можеш да го преметнеш, ако поискаш, няма да ти бъде трудно, решиш ли веднъж.“

— Кой си ти? — отново попита Озмънд и го дръпна още по-близо. Лицето му излъчваше абсолютната увереност на човек, свикнал да получава отговорите, които иска, от всички хора, а не само от дванадесетгодишни хлапета.

Джек си пое дълбок, треперлив дъх („Когато искаш максимален обем, когато искаш да те чуят чак на последния ред на балкона, трябва да извадиш гласа от диафрагмата си, Джеки, друг начин няма.“) и запищя:

— Тъкмо се връщах! Честно, честно за Бога!

Озмънд, който се бе навел напред в очакване на накъсан и безсилен шепот, се дръпна сякаш Джек внезапно бе посегнал да го удари, спъна се в металните крайчета на камшика си и насмалко не падна.

— Ти, проклет, очукан от Бога, малък…

— Щях! Моля те, не ме шибай с камшика, Озмънд! Наистина щях да се върна! Не съм искал да идвам тук! Не съм! Не съм!…

Капитан Фарън се юрна напред и го удари по гърба. Джек се просна в калта, продължаваше да пищи, но чу как капитанът каза:

— Вече ти обясних, че е малоумен. Извини ме, Озмънд. Можеш да бъдеш сигурен, че ще си получи заслуженото. Той…

— Първо ми отговори защо е тук! — изкрещя царедворецът. Гласът му сега бе писклив и свадлив като на продавачка на риба. — Какво изобщо прави сополивото ти келеме тук? Не ми предлагай да видя паспорта му! Знам, че няма паспорт! Вмъкнал си го да плюска на масата на кралицата… да краде от среброто й, защото аз знам… той е лош… един поглед е достатъчен всеки да разбере, че той е крайно, нетърпимо, непоносимо лош.