Стивън Кинг - Талисманът

— Млъквай! — изрева капитанът и писъците секнаха. Незабавно. Готвачът лежеше на пода като огромно бебе, свило дясната си ръка върху гърдите. Под изкривената червена превръзка се подаваше едното му ухо (точно в средата на меката част проблясваше малка черна перличка). Дебелите му бузи се тресяха. Жените изохкаха и възбудено зацвърчаха, когато капитанът се наведе над страховития шеф-великан на задушната пещера, в която прекарваха дните и нощите си. Джек, който продължаваше да плаче, улови погледа на едно черно момче (кафяво момче, поправи се той наум), застанало до най-голямата печка. Устата му зееше отворена, лицето му изразяваше комичната изненада на участник в негърско шоу, но ръцете му продължаваха да обръщат ръчката и кобилицата, провесена над нажежените въглища, не спираше да се върти.

— Сега ме чуй, защото ще ти дам съвет, който няма да намериш в „Книгата на добрия земеделец“ — каза капитанът. Той се наведе толкова ниско над готвача, че носовете им почти се опряха (без обаче дори за миг да отпуска жестоко стиснатата ръка на Джек, която милостиво бе изтръпнала). — Никога… ама никога… не тръгвай… срещу човек с нож… вилица… копие… или с нещо дълго и остро в ръце, освен ако не възнамеряваш да го убиеш с него. Нормално е шефът на кухнята да е темпераментен, но неговият темперамент не бива да го подтиква да тръгва в атака срещу капитана на външните стражи. Разбра ли ме?

Готвачът изстена, изпъшка и през сълзи промърмори слова, които Джек не схвана напълно, но те имаха нещо общо с майката на капитана.

— Така по-бива — отвърна капитанът. — Никога не съм имал честта да познавам въпросната дама. Но това със сигурност не беше отговор на въпроса ми. — Той леко побутна лежащия мъж с прашния си ботуш, но онзи изпищя, сякаш капитанът се бе засилил и го бе цапнал с всичка сила.

Жените отново зацвърчаха.

— И така, постигнахме ли съгласие по въпроса за шефове, оръжия и капитани? Понеже ако не сме, още малко инструкции ще бъдат в реда на нещата.

— Постигнахме — изграчи шефът. — Наистина постигнахме. Да! Да!

— Добре. Понеже и без това днес ми се наложи да давам твърде много. — Той разтърси Джек за врата. — Нали така, момче? — Разтърси го отново и Джек съвсем непресторено издаде някакъв нечленоразделен стон. — Е, от него повече и не чакам. Малоумен е като майка си.

Капитанът огледа кухнята с мрачен поглед.

— Спорен ден, госпожи. Кралицата да ви благослови!

— И вас, добри ни господине — успя да скалъпи най-възрастната и прибави към думите си несръчен, тромав реверанс. Останалите я последваха.

Капитанът отново затегли Джек през кухнята. Момчето удари хълбока си в ръба на коритото и изрева от болка. Горещата вода се разплиска и парещи капчици струйнаха към пода, изсъскаха и се стекоха между дъските. „Тези жени държат ръцете си в това — помисли си Джек. — Как издържат?“ След това капитанът, който почти го носеше, го изтика през друга груба завеса в някакъв коридор.

— Уф! — тихо изпъшка той. — Всичко това никак не ми беше по вкуса. Гадна работа!

Наляво, надясно и пак надясно. Джек започна да се ориентира и разбра, че приближават външните стени на павилиона. Остана му дори време да си помисли, че той изглежда много по-голям отвътре отколкото отвън. Накрая капитанът отметна един висящ брезент и те отново излязоха на открито. Следобедната светлина изглеждаше толкова ярка след сумрака в павилиона, че Джек примижа и затвори очи от режещата болка.

Капитанът въобще не се поколеба. Под краката им жвакаше кал. Миришеше на сено, коне и оборска тор. Джек отвори очи и видя, че прекосяват площадката пред конюшня или оградено за добитък място, или просто някакъв селски двор. Мерна направен от брезент курник и чу кудкудякането на пилци. Мършав, гол до кръста човек хвърляше сено в отворения обор с дървена вила. От обора унило надничаше конче, малко по-голямо от шотландско пони. Вече отминаваха обора, когато най-после умът на Джек успя да възприеме видяното от очите му. Кончето имаше две глави.

— Хей! — възкликна той. — Мога ли пак да надзърна в обора?

— Няма време.

— Но кончето имаше…

— Няма време, казах. — Капитанът извиси глас и изкрещя: — И ако някога отново те хвана да се мотаеш, когато има да се върши работа, ще получиш двойна доза бой!

— Няма — изпищя Джек (всъщност му се струваше, че сцената започва да се поизтърква). — Заклевам се, че няма повече да правя така. Обещавам, че ще бъда добър!

Точно пред тях се изпречиха високи дървени порти, захванати за стена от необелени дънери, която приличаше на ограда от стар уестърн (майка му бе направила няколко и от тях). От портите стърчаха масивни скоби, но гредата, за която бяха предназначени, не беше над тях. Тя беше дебела колкото железопътна релса и бе облегната върху струпаната вляво купчина дърва. Портите зееха открехнати почти на педя. Някакво смътно усещане за посока подсказа на Джек, че те бяха прекосили целия павилион и бяха излезли от срещуположната му страна.