Стивън Кинг - Талисманът

— Не върви ли ей така? — повтори въпроса си Джек.

— Не — отвърна капитанът, но нещо припламна в очите му по същия начин, по който бе припламнало, когато Джек бе споменал, че Спийди Паркър е стар. — Морган е висок. Косата му е дълга — той вдигна ръка до дясното си рамо, за да покаже докъде — и накуцва. Единият му крак е деформиран. Той носи специален ботуш, но… — Капитанът сви рамене.

— Но вие гледахте така, сякаш го познавате, докато го имитирах, вие…

— Шшшт! Не толкова високо, момче!

— Мисля, че познавам този човек! — прошепна Джек и за пръв път усети страха като някаква неясна емоция… като нещо, което не може да проумее, както все още не можеше да проумее и целия този свят. — Чичо Морган тук! Господи!

— Морган си е просто Морган, момче, но не е някой, с когото човек може да се подиграва безнаказано. Хайде, да се махаме оттук.

Ръката му отново сграбчи Джек над лакътя и той потрепера, но не тръгна.

„Паркър става Паркъс. А Морган… не, това е твърде много за случайно съвпадение.“

— Почакайте малко — каза той. Беше му хрумнал още един въпрос. — Тя има ли син?

— Кралицата ли?

— Да.

— Да, тя имаше син — отвърна капитанът неохотно. — Момче, не можем да стоим повече тук. Ние…

— Разкажете ми за него!

— Няма много за разказване. Бебето умря като младенец, не изкара и шест седмици извън утробата й. Шушукаше се, че един от хората на Морган — Озмънд, вероятно е задушил бебето. Но подобен сорт приказки винаги са долна работа. Не че изпитвам особена обич към Морган дьо Орис, но всеки срещнат знае, че от всяка дузина деца едно умира още в люлката. Никой не може да каже защо. Умират мистериозно, без причина. Народът си го е рекъл: „Бог си прибира вересиите“. Даже и кралското дете не прави изключение в очите на Създателя. Той… Момче! Добре ли си?

Джек усети, че му се завива свят. Залитна и твърдата ръка на капитана, която го подхвана, му се стори мека като пухена възглавница.

Той самият едва не бе умрял като пеленаче.

Знаеше историята от майка си. Тя му бе разказвала, че го намерила в люлката притихнал и напълно безжизнен, с посинели устни и жълти като свещ бузки. Разказвала му бе как го грабнала и с писъци изтичала във всекидневната. Баща му и Слоут седели на пода с натежали от вино и трева глави и гледали някакво състезание по борба по телевизията. Баща му го изтръгнал от ръцете й, стиснал дивашки ноздрите му с лявата си ръка („Почти цял месец имаше синини, Джеки“ — с треперлив смях бе добавила майка му) и започнал да му прави изкуствено дишане, докато Морган крещял: „Това едва ли ще му помогне, Фил, едва ли ще му помогне!“

(„Чичо Морган е бил много смешен, нали, мамо?“ — бе предположил Джек. „Аха, много смешен“ — беше отвърнала майка му и се бе усмихнала странно с лишена от смях усмивка, докато си запалваше нова Таритоновка от предишната, димяща в пепелника.)

— Момче! — прошепна капитанът и го разтърси толкова силно, че главата му се залюля. — Момче! По дяволите! Ако припаднеш…

— Добре съм — отвърна Джек. Гласът му сякаш идваше много отдалече. Звучеше като гласа на човек, говорещ от дълбока пещера. — Добре. Пуснете ме. Какво казвате? Чакайте да си поема дъх.

Капитанът спря да го разтърсва, но продължи да го наблюдава внимателно.

— Добре — потрети Джек и внезапно сам се удари по бузата толкова силно, колкото можа. — Ох!

Светът бавно се върна на фокус.

Той едва не бе умрял в люлката си в апартамента, в който живееха тогава, в апартамента, който той смътно си спомняше, а майка му винаги наричаше "Мечтата на „Техниколор“, заради великолепната гледка към хълмовете на Холивуд, разкриваща се през прозорците на всекидневната. Едва не бе умрял в люлката си, докато баща му и Морган Слоут пиели вино, а когато човек пие много вино, той трябва и да пикае много, а Джек си спомняше достатъчно добре "Мечтата на „Техниколор“, за да знае, че пътят от всекидневната до най-близката тоалетна минаваше през неговата бебешка стая.

Представи си как Морган Слоут се надига и с многозначително ухилване избъбря нещо от сорта: „Фил, връщам се след секунда, само да направя малко място.“ Баща му дори не отмества поглед от екрана, понеже любимият му борец тъкмо се кани да тръшне безпомощния си противник на тепиха. Морган преминава от ярко осветената всекидневна в сумрака на детската стая, където мъничкият Джеки Сойер лежи и спинка, мъничкият Джеки Сойер — на топло и сухо в изгладените пеленки. Джек видя как чичо Морган крадешком хвърля поглед към вратата на всекидневната, сбърчил оплешивяващото си чело, стиснал свитите си като на костур устни. Видя чичо Морган да посяга към възглавницата от съседния стол, видя го да я притиска внимателно, но въпреки това здраво, върху цялата глава на спящото бебе, да я притиска здраво с едната си ръка, докато подпъхва другата под гръбчето му. И когато бебето просто престана да мърда, той видя как чичо Морган връща възглавницата обратно на стола, на който сядаше Лили, за да кърми, и се отправя към банята да пикае.