Стивън Кинг - Талисманът

Джек едва не изкрещя от смайване и ужас, защото жената в леглото бе майка му. Това беше майка му и тя умираше.

— Видя я, нали? — прошепна капитанът.

Джек зяпнал се взираше в майка си. Не можеше да има съмнение, че тя умира. Кожата й изглеждаше бледа и нездрава, косата й бе загубила цвета си. Милосърдните сестри се суетяха наоколо, изпъваха чаршафите и преподреждаха книгите на масата, правеха се на заети, защото нямаха представа как да помогнат на пациентката си. Просто знаеха, че за такъв пациент няма помощ. Ако можеха да отложат смъртта с някой месец или даже със седмица, биха напрегнали всичките си сили.

Джек отново погледна лицето, обърнато нагоре като восъчна маска, и най-сетне видя, че жената в леглото не беше майка му. Брадичката й бе по-закръглена, формата на носа й — малко по-класическа. Умиращата жена беше двойницата на майка му — Лаура де Лосиан. Спийди може би бе искал да види повече, но той не беше в състояние да го направи. Бялото неподвижно лице не му каза нищо за жената, скрита зад него.

— Готово — прошепна Джек, върна плочката на мястото й и капитанът го пусна на пода. — Какво й е? — попита в тъмното.

— Никой не успя да открие. Кралицата не вижда, не може да говори, не може да се движи… — Капитанът замълча за миг, после докосна ръката му и каза: — Трябва да се връщаме.

Тихичко се промъкнаха назад до прашната стая. Там капитанът изтупа от униформата си няколко тлъсти паяжини, после наклони глава на една страна и мълчаливо огледа Джек. Върху лицето му се четеше тревога.

— Сега трябва да отговориш на въпроса ми — каза той. — Изпратен си тук, за да я спасиш, така ли? Изпратиха те да спасиш кралицата?

Джек кимна.

— Така мисля. Това е част от задачата ми. Но можете ли да ми кажете едно нещо… — Той се поколеба. — Защо онези гадняри просто не нахлуят тук? Тя със сигурност не би могла да ги спре.

Капитанът се усмихна. В усмивката му нямаше смях.

— Заради мен — отвърна той. — Заради мен и моите хора. Ние ще ги спрем. Не знам какво е разположението на силите извън двореца, но ние тук държим на кралицата.

Едно мускулче точно под окото му върху страната, която нямаше белег, заподскача като риба. Здраво преплел пръсти и стиснал ръце, капитанът попита:

— И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?

Джек усети,че мъжът пред него почти трепери и сдържа възбудата си единствено благодарение на дългогодишно изграждания си навик за самодисциплина.

— Точно така — кимна той. — Трябва да вървя на запад. Не бива ли? Не трябва ли да се отправя на запад към другата Алхамбра?

— Не знам, не знам! — избъбри капитанът и отстъпи назад. — Трябва да се измъкнем оттук сега, веднага. Не мога да ти кажа какво да правиш. — Той дори не поглеждаше към Джек. — Но не бива да оставаш тук и секунда повече. Нека се опитаме да те измъкнем навън преди Морган да е пристигнал.

— Морган ли? — възкликна Джек, почти помислил, че не е чул добре. — Морган Слоут ли? Той ли идва насам?

Капитанът сякаш не чу въпроса на Джек. Беше се загледал втренчено в ъгъла на празната, неизползувана стая, като че ли там имаше нещо за гледане и Джек разбра, че мисли бързо и съсредоточено. А чичо Томи го бе учил, че да прекъснеш възрастен, който мисли задълбочено, е също толкова неучтиво, както да прекъснеш възрастен, който говори. Но…

„Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му… ще те следва както лисица гъската.“

Спийди му бе казал това, но, концентрирал вниманието си върху талисмана, той не бе вникнал в думите му. Сега те изникнаха в съзнанието му и изпъкнаха толкова ясно там, че Джек се почувствува като човек, внезапно цапнат с мокър парцал по врата.

— Как изглежда той? — нетърпеливо попита момчето.

— Морган ли? — Капитанът го погледна като изтръгнат от някакъв сън.

— Дебел ли е? Питам дали е дебел и пооплешивял. И не се ли клати като побъркан, когато ходи ей така. — И с помощта на вътрешната си дарба да имитира, дадена му по рождение, дарба, карала баща му да се тресе от смях даже когато бе капнал от умора и се чувствуваше напълно изтощен, Джек се престори на Морган Слоут. Лицето му сякаш остаря с години, челото му се сбръчка и нагъна досущ като челото на замисления за нещо чичо Морган. В същото време той всмукна навътре бузите си, сниши глава, за да оформи двойна брадичка, нацупи свитите си в рибя муцунка устни и бързо започна да движи вежди нагоре-надолу.