Стивън Кинг - Талисманът

— Сега плачи и викай!

Той дръпна завесата и затегли Джек през някаква огромна кухня, изпълнена с пара, съблазнителни аромати (този на месото преобладаваше) и горещина на талази. Джек хвърляше объркани погледи към печките, към огромния, иззидан от камъни комин, към жените с бели кърпи, които му напомняха за забрадките на монахини. Няколко от тях бяха наобиколили дълго желязно корито, закрепено върху дървено магаре, и със зачервени, плувнали в пот лица миеха тенджери, кастрони и прибори. Други стояха покрай дървения тезгях, успореден на широката стена на помещението, и режеха, кълцаха, белеха и дълбаеха. Трети носеха тави с неопечен пирог. Всички смаяно зяпнаха Джек и капитана, които изневиделица влетяха в кухнята.

— Никога повече! — крещеше капитанът на Джек и го разтърсваше, както териер разтърсва плъх. В същото време вървеше бързо към летящата врата в срещуположния край на помещението. — Никога повече! Чу ли? Следващия път, когато изклинчиш от работа, ще ти смъкна кожата от бой и ще те обеля като печен картоф! — После тихо изсъска: — Те виждат, чуват и запомнят и всичко ще разкажат, така че плачи, по дяволите!

И докато капитанът с белега на лицето го влачеше през задушната, изпълнена с пара кухня, Джек отчаяно извика в съзнанието си най-ужасната картина, най-ужасната представа на света — как майка му лежи в погребалната зала. Видя я във вълнистите гънки бял муселин. Лежеше в ковчега, облечена в сватбената рокля, която беше носила в „И трополи каретата“ (1953). Лицето й изпъкваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му — съвършена восъчна маска, и той забеляза на ушите й малките златни кръстчета, обиците, които й бе подарил преди две години за Коледа. После лицето се промени. Брадичката стана по-кръгла, носът — по-издължен и по-аристократичен. Косата сякаш изсветля с един тон и стана по-остра. Сега в ковчега лежеше Лаура де Лосиан, а самият ковчег вече не беше гладкото, анонимно изделие, използувано в погребалните домове, а нещо, което сякаш бе изсечено с груба ярост от стар дънер, един от ковчезите на викингите, ако изобщо са съществували такива неща. Беше по-лесно да си представиш как този ковчег изгаря като факла на клада от насмолени цепеници, отколкото че го спускат в непротестиращата земя. В ковчега лежеше Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите, но във въображението му, ясно като проникновение, тя бе облечена в сватбената рокля, носена от майка му в „И трополи каретата“, а на ушите й проблесваха златните обици, които чичо Томи му бе помогнал да избере от „Шарп“ в Бевърли Хилс. Изведнъж сълзите му потекоха — горещи, парещи и истински, а не престорени. И той заплака не само за майка си, а за двете обречени жени, умиращи на вселени разстояние, свързани от някаква невидима нишка, която би могла да изтънее, но не и да се скъса, поне докато и двете не умрат.

Видя през сълзи как някакъв гигант в бухнали бели одежди се юрва срещу тях. На главата си вместо шапка на главен готвач носеше червена превръзка, но Джек си помисли, че целта е същата — да покаже, че притежателят й е шеф на кухнята. Едрият мъж злокобно размахваше огромна дървена вилица.

— Вън! — кресна той и гласът, който излезе от огромния му като бъчва гръден кош, бе абсурдно тънък и приличаше на писъка на флейта. Но във вилицата нямаше нищо абсурдно, тя изглеждаше смъртно опасна.

Жените запърхаха като птички при сигнала за атака. Една от тях изпусна тавата с пирог и високо и отчаяно изпищя, когато той се разпльока по пода. Ягодовият сироп, червен като кръв, плисна и се размаза.

— Вън от кухнята ми, плужеци такива! Марш, ви казвам! Кой ви разреши да минете оттук за по-напряко! Това да не ви е някакъв скапан коридор! Това е моята кухня и ако не можете да го запомните, ще насека на порции смрадните ви задници в името на Създателя!

Той размаха вилицата срещу тях, полуобърнал глава и притворил очи, сякаш въпреки смелите му приказки мисълта за проливане на кръв го отвращава с недодялаността си. Капитанът пусна врата на Джек и протегна ръка с движение, което се стори почти нехайно на момчето. След миг готвачът се просна на пода с всичките си сто и деветдесет сантиметра. Вилицата лежеше в локва ягодов сироп, заобиколена от размазани късове сурово тесто. Шефът на кухнята се търкаляше напред-назад, стискаше счупената си китка и пищеше пронизително с високия си, тънък глас новини, които наистина говореха достатъчно за злочестината му: той бил мъртъв, капитанът сигурно го бил убил или най-малкото осакатил, жестокият и безсърдечен капитан от външната стража унищожил неговата чудесна дясна ръка, а с това и препитанието му, и го обрекъл на мизерен просешки живот през оставащата част от дните му; капитанът му причинил ужасна болка, болка, надхвърляща границите на разума, та как…