Стивън Кинг - Талисманът

Ако майка му не бе влязла да провери как е почти незабавно…

Студена пот обля цялото му тяло.

Дали е било така? Би могло. Сърцето му му казваше, че наистина е било. Всичко съвпадаше до съвършенство, до най-малките подробности.

На шестседмична възраст синът на Лаура де Лосиан, кралица на Териториите, бе умрял в люлката си.

На шестседмична възраст синът на Фил и Лили Сойер едва не бе умрял в люлката си… и Морган Слоут е бил там тогава.

Майка му винаги завършваше историята със следната смешка: Фил Сойер едва не направил крайслера им на парчета с бясното си каране към болницата, след като Джеки вече бил започнал да диша. Много смешно.

— Хайде! — каза капитанът.

— Добре — отвърна Джек. Чувствуваше се слаб и замаян. — Добре, да…

— Шшшт! — Капитанът се смръщи при звука на приближаващи гласове. Стената вдясно от тях не беше от дърво, а от плътен брезент и завършваше на десетина сантиметра над пода. През пролуката Джек видя преминаващите крака, обути в ботуши. Войнишки ботуши. Пет чифта.

— Не знаех, че има син — каза един от гласовете.

— Какво чудно има в това — отвърна втори, — че копелето си има копеле!

Последва брутален, гаднярски смях, подобен на смеха, който Джек бе чувал от някои от по-големите момчета в училище, онези, които поркаха зад лавката и подвикваха на по-малките с мистериозното, но някак си ужасяващо „ей, обратния“ или „ей, мафродит“ или нещо такова. Всяко от тези лоши обръщения бе придружавано от съвсем същия гръмък смях.

— Я млъквайте! — обади се трети глас. — Мерете си приказките, че чуе ли ви оня, свършено е със службицата ви в двореца. Ще удряте крак нейде в покрайнините, преди да залязат трийсет слънца!

Неясно мърморене.

Приглушен смях.

Нова подигравка, този път неразбираема. Отново смях и заглъхващи стъпки.

Джек стоеше и безмълвно гледаше капитана, втренчил се в брезентовата стена със стиснати устни и пулсиращи жили. Не зададе въпрос, защото ако проговореше, някой можеше да ги чуе… лошият някой. Някой, който можеше да се учуди кое всъщност е това изневиделица пръкнало се копеле. Даже дете като Джек ги разбираше тези неща.

— Сега чу достатъчно, нали? — прошепна капитанът. — Трябва да изчезваме оттук. — Той понечи да разтърси Джек… но сякаш не посмя.

„И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?“

„Той се промени — помисли си Джек. — Промени се два пъти.“ Първият път беше, когато Джек му показа зъба от акула, който бе перце за китара в света, където по пътищата вместо конски каруци се движеха камиони. А за втори път се промени, когато Джек потвърди, че отива на запад. Капитанът бе преминал от заплахи през желание и готовност за помощ към… какво?

„Не мога да кажа… не мога да ти кажа какво да правиш.“

Към нещо като религиозно благоговение… или религиозен ужас.

„Той иска да се махаме оттук, понеже се страхува, че ще ни хванат — помисли си Джек. — Но това не е всичко, нали? Той се страхува от мен. Страхува се от…“

— Хайде — прекъсна мислите му капитанът, — да побързаме, в името на Язон.

— В чие име? — глупаво попита Джек, но капитанът вече го тикаше навън.

Дръпна го силно наляво и като го насочваше и теглеше едновременно, го поведе по някакъв коридор, ограден с една дървена и една миришеща на плесен брезентова стена.

— Не дойдохме по този път — прошепна Джек.

— Не искам да минем покрай онези типове, които видяхме на идване — отвърна капитанът. — Хората на Морган. Забеляза ли високия? Толкова е слаб, че човек може да вижда през него.

— Да. — Джек си спомни беглата усмивка и очите, които не се усмихваха. Другите му се бяха сторили меки. Кльощавият изглеждаше твърд. Изглеждаше луд. Нещо повече. Той му се бе сторил смътно познат.

— Озмънд — каза капитанът и дръпна Джек надясно.

Мирисът на печено месо постепенно се бе засилвал и сега въздухът беше напоен с него. Джек не си спомняше друг път ароматът на печено месо да го е изкушавал толкова силно. Той се страхуваше, беше притеснен, беше едва ли не на прага на лудостта… но устата му неспирно се пълнеше със слюнка.

— Озмънд е дясната ръка на Морган — изсумтя капитанът. — Той знае твърде много и не бива да те зърва втори път, момче.

— Какво имате предвид?

— Шшшт! — Капитанът стисна ръката му още по-силно.

Бяха стигнали, до широка платнена завеса, която препречваше някакъв вход. На Джек му заприлича на завеса за баня, само че платното беше грубо като зебло и рехаво като рибарска мрежа, и халките, на които беше окачено, не бяха хромирани, а кокалени. Джек усети топлия дъх на капитана в ухото си.