Стивън Кинг - Талисманът

— Когато ти кажа да измиеш плочите зад кухнята, значи трябва да ги измиеш — високо нареждаше капитанът, без да го поглежда. — Ясно ли ти е? Ще си вършиш работата и това е! И когато не я вършиш, ще бъдеш наказван!

— Ама аз измих няколко плочи — захленчи Джек.

— Не съм ти казвал да измиеш само няколко! — изрева капитанът и продължи да го дърпа след себе си. Хората около тях се разделиха, за да им направят път. Някои се усмихнаха съчувствено на Джек.

— Ама аз щях да измия и другите, честна дума, тъкмо натам отивах…

Офицерът го влачеше към портата, без даже да погледне към стражите.

— Не, татко! — пищеше Джек. — Боли ме!

— Ще видиш как ще те заболи след малко! — закани се капитанът и го задърпа през широкия вътрешен двор, който Джек бе видял от коларския път.

Когато стигнаха до другия край на двора, той го затегли нагоре по ред дървени стъпала и навътре в самия дворец.

— Сега се постарай играта ти да е на ниво — прошепна „татко му“ и бързо зави по някакъв дълъг коридор. Стискаше ръката му толкова силно, че по нея сигурно оставаха синини.

— Вече ще слушааам! — виеше Джек.

Капитанът го дръпна към втори, по-тесен коридор. Вътрешността на двореца изобщо не приличаше на палатка. Беше нещо като лабиринт от проходи и малки помещения и миришеше на мазнина и дим.

— Обещай! — изрева капитанът.

— Обещавам! Сто пъти обещавам!

Завиха по трети коридор и видяха група натруфени мъже, които се подпираха по стените или се изтягаха по кушетките. Всички извиха глави, за да огледат шумната двойка. Един от тях, който се забавляваше да дава заповеди на две девойчета, понесли купчини сгънати чаршафи, хвърли изпълнен с подозрение поглед към Джек и капитана.

— А аз обещавам с бой да изкарам греха от теб! — високо се закани капитанът.

Някои от мъжете се изсмяха. Всички носеха меки, обточени с кожа шапки с периферии и кадифени ботуши. Лицата им изглеждаха тъпи и алчни. Мъжът, който говореше с прислужничките и май ръководеше групата, беше висок и слаб като скелет. Напрегнатото му, амбициозно лице проследи момчето и офицера, когато забързано минаха покрай него.

— Моля те, недей! — скимтеше Джек. — Моля те!

— Всяко моля е още един удар с каиша — изрева капитанът и мъжете отново избухнаха в смях. Кльощавият благоволи да покаже усмивка, студена като острието на нож, преди отново да се обърне към момичетата.

Капитанът завлече момчето в някаква безлюдна стая, пълна с прашни дървени мебели, и там най-после пусна изтръпналата му ръка.

— Онези бяха неговите хора — прошепна той. — На какво ли ще прилича животът ни, когато… — Той поклати глава и за миг сякаш забрави, че бърза. — В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че кротост и смирение ще се възцарят на земята, но онези типове не могат да съберат дори капка кротост и смирение помежду си. Те искат богатства, те искат… — Той сви рамене и разпери ръце, защото не искаше или не можеше да каже какво още искат мъжете отвън. После добави: — Сега трябва да побързаме. Добре е, че все още има тайни пътища, които неговите хора не са научили. — И кимна встрани към избелялата дървена стена.

Джек го последва и видя как капитанът натисна две от гладките, кафяви главички на гвоздеи, стърчащи в левия край на някаква прашна дъска. Един квадрат от избелялата стена хлътна навътре и разкри тесен, тъмен проход, не по-висок от изправен ковчег.

— Ще успееш само да я зърнеш, но предполагам, искаш точно това. Във всеки случай това е единственото, което можеш да получиш.

Момчето се подчини на мълчаливата инструкция да се вмъкне в прохода.

— Върви все направо, докато не ти кажа да спреш — прошепна капитанът и затвори тайната вратичка.

Джек тръгна пипнешком през абсолютната тъмнина. Проходът се виеше ту наляво, ту надясно, от време на време през пукнатина в стената или през някое прозорче над главата му проникваше самотен лъч светлина. Скоро Джек загуби всякакво чувство за ориентация и сляпо следваше приглушените упътвания на спътника си. На едно място долови апетитната миризма на печено месо, на друго — неприятната воня на отходна канализация.

— Спри! — нареди най-после капитанът. — Сега трябва да те повдигна.

— Ще мога ли да видя?

— Ще узнаеш след секунда — каза капитанът, хвана Джек под мишниците и го вдигна нагоре. — Пред теб има една плочка — прошепна той. — Плъзни я наляво.

Джек протегна ръка в тъмното и докосна някаква гладка дървена повърхност, която с лекота се хлъзна встрани. През процепа нахлу достатъчно светлина, за да се види огромният паяк, пълзящ към тавана. Пред очите на момчето се простираше помещение с размер на хотелско фоайе. Жени, облечени в бяло, се движеха между разкошни, богато украсени мебели и Джек си спомни множеството музеи, които бе посещавал с родителите си. Върху огромно легло в средата на помещението лежеше някаква жена. Тя спеше или беше в безсъзнание и само главата и раменете й се виждаха над чаршафите.