Стивън Кинг - Талисманът

И дали майка му продължаваше да седи сама в сладкарницата и да се чуди защо му е разрешила да тръгне?

Джек се обърна и видя как дългата каруца минава през портите на летния дворец, завива наляво и разделя движещите се там хора, също както някоя кола, отклоняваща се от Пето авеню, разделя пресичащите пешеходната пътека. Миг по-късно той я последва.

Страхуваше се, че всички хора около павилиона незабавно ще усетят, че е различен от тях и ще започнат да го зяпат. Вървеше с наведени очи и се преструваше на момче, изпратено да извърши сложна поръчка, да набави цял списък неща. Лицето му показваше колко е зает да си ги повтаря. „Лопата, две кирки, кълбо канап, бутилка гъша мас…“ Но постепенно разбра, че никой от възрастните пред летния дворец не му обръща внимание. Те бързаха или се разтакаваха, оглеждаха стоките — черги, бакърени съдове, гривни, изложени в малки палатки, пиеха от дървени халби, заораваха в друга посока, за да си кажат мнението или да завържат разговор, спореха със стражите на портата, всеки напълно зает със собствената си работа. Представлението на Джек беше напълно излишно. Той изправи глава и започна да си проправя път към портата, като общо взето описваше някаква неправилна полуокръжност.

Почти веднага забеляза, че няма да може просто ей така да се вмъкне вътре. Двамата стражи на портата спираха и разпитваха едва ли не всеки, който се опитваше да проникне във вътрешността на летния дворец. Хората трябваше да покажат документите си или специални значки и печати, които да им осигурят достъп. Джек имаше само перцето на Спийди, но не смяташе, че то ще му помогне да мине покрай стражите. Видя как един човек се приближи към портата, размаха кръгла сребърна значка и стражите му кимнаха да мине, но този, който го следваше, бе спрян. Той започна да спори, после тонът и маниерите му се промениха и Джек разбра, че се моли. Стражът поклати глава и му нареди да се отстрани.

— Неговите хора влизат безпрепятствено — каза някой вдясно от Джек и той мигновено разреши проблема с езика в Териториите.

Извърна глава, за да види дали човекът говори на него, но вървящият покрай него мъж на средна възраст бе казал това на спътника си, облечен като повечето хора наоколо в обикновени, прости дрехи.

— Така е, за съжаление — отвърна вторият. — Вече бил тръгнал насам, очакват го да пристигне днес по някое време, както разбрах.

Джек забави крачка и тръгна след двамата мъже към портата.

Стражите пристъпиха напред, когато мъжете се приближиха, и когато се изравниха с единия от тях, другият направи знак на мъжа, който беше откъм неговата страна. Джек спря. Все още не бе видял човек с белег или каквито и да било офицери. Единствените войници наоколо бяха стражите, и двамата съвсем млади и недодялани. С широките си червендалести лица над натруфените плисенца и къдрички на униформите си те приличаха на фермери в карнавални костюми. Двамата мъже, след които бе вървял Джек, сигурно отговаряха на изискванията им, защото след няколко минути разговор униформените отстъпиха назад и им сториха път. Единият страж втренчено погледна Джек, който изви глава и отстъпи назад.

Ако не намереше капитана с белега, никога нямаше да успее да влезе в двореца.

Група мъже наобиколиха стража, който беше погледнал към Джек, и незабавно започнаха да се препират. Имали среща, било съдбоносно да ги пуснат вътре, от това зависели много пари, но за съжаление нямали документи. Стражът поклати глава и брадичката му се разходи по къдричките на бялата униформена яка. Докато Джек наблюдаваше сцената и не преставаше да се чуди как би могъл да намери капитана, водачът на малката група размаха ръце и заудря с юмрук дланта си. Лицето му бе станало червено като рак. Накрая заръга войника с показалеца си. Вторият страж се приближи към тях. И двамата войници гледаха отегчено и враждебно.

Висок, изправен човек в униформа почти същата като на стражите, която с еднакъв успех можеше да се използува както при битка, така и за някоя оперета, безшумно изникна край тях. След секунда Джек забеляза, че той не носи жабо и че шапката му е островърха, а не триъгълна. Той каза нещо на стражите, после се обърна към водача на малката група. Нямаше повече крясъци, нямаше размахване на пръсти. Мъжът говореше тихо. Джек видя, че мъжете от малката група престанаха със заплахите, запристъпяха от крак на крак, провесиха носове и един по един си тръгнаха. Офицерът изчака да се отдалечат, после отново се обърна към войниците си за последни наставления.