Стивън Кинг - Талисманът

Понеже обратните винаги ги убиват, нали така? И дали някой наистина би искал един стокилограмов педераст да отговаря за възпитанието на дванадесетгодишно момче? Човек можеше да си рече, че Слоут просто посмъртно спасява Фил Сойер от последствията на неразумното му решение. Ако Сойер беше направил Слоут изпълнител на завещанието си, управител на имотите си и настойник на сина си, изобщо нямаше да има проблеми. А така убийците от Териториите — същите двама, които бяха оплескали отвличането на момчето, префучаха на червено и едва не ги арестуваха, преди да се върнат вкъщи.

„Всичко щеше да бъде много по-просто — мислеше си Слоут може би за хиляден път, — ако Фил Сойер не се бе женил.“ Ако я нямаше Лили, нямаше да го има и Джек, а нямаше ли го Джек, нямаше да има проблеми. Фил може би изобщо не бе погледнал сведенията за предишния живот на Лили Кавано, които Слоут бе събрал: те описваха къде и колко често, и с кого, и би трябвало да убият тази любов със същата лекота, с която черната камионетка превърна Томи Удбайн във вкочанен труп на пътя. А ако е прочел тези свръхизчерпателни сведения, то колкото и да е невероятно, те просто не са му подействували. Той искаше да се ожени за Лили Кавано и го направи. Както проклетият му двойник се беше оженил за кралица Лаура. Пак подценяване. Отмъстено по същия надлежен начин.

Слоут със задоволство си помисли, че това означава едно-единствено нещо. Погрижи ли се за оставащите дребни детайли, всичко най-накрая ще се уреди. След толкова много години. Но когато се върне от Аркадия Бийч, цялата компания „Сойер & Слоут“ ще бъде в джоба му. А и в Териториите работите вървяха добре, всичко едва се крепеше на ръба, готово да падне в ръцете на Морган. Веднага щом кралицата умре, помощникът на бившия й съпруг ще поеме управлението на страната и ще въведе всички интересни дребни промени, които двамата със Слоут желаеха. „И тогава стой та гледай как се стичат парите — помисли си Слоут и отби от магистралата към Марина. — Тогава гледай как текат благата.“

Клиентът му, Ашър Дондорф, живееше в нов жилищен блок на една от тесните улички досами плажа. Той беше възрастен, характерен актьор, който бе постигнал учудващо ниво на известност и знаменитост в края на седемдесетте благодарение на един телевизионен сериал, където бе играл ролята на хазаин на млада двойка частни детективи, и двамата симпатични като мечета панда, които бяха звездите на сериала. Дондорф получи толкова много писма след появата си в първите епизоди, че сценаристите разшириха ролята му, превърнаха го в нещо като духовен баща на младите детективи, разрешиха му да разгадае едно-две убийства, поставиха го в опасни ситуации и т.н., и т.н. Заплатата му нарасна два пъти, после три, накрая четири и когато след шест години сериалът най-после свърши, той се върна в игралното кино. Откъдето дойде и проблемът. Дондорф си въобразяваше, че е звезда, но студиите и продуцентите все още го водеха само характерен актьор — популярен, но в никакъв случай не и сериозен актив за който и да било проект. Дондорф искаше цветя в гримьорната си, искаше собствен фризьор и корепетитор, искаше повече пари, повече уважение, повече любов, повече всичко. Дондорф всъщност беше отрепка.

Когато вкара колата си в клетката за паркиране и се измъкна от нея като внимаваше да не одраска ъгълчето на вратата в тухлената стена, Слоут стигна до следното прозрение: ако научи или даже само заподозре през следващите дни, че Джек Сойер е открил съществуването на Териториите, той ще го убие. Съществуваше едно такова нещо, наречено неприемлив риск.

Слоут се подсмихна леко, пъхна нова цигара в устата си и почука на вратата. Той вече знаеше. Ашър Дондорф щеше да се самоубие. Щеше да го направи във всекидневната с цел да създаде възможно най-голямата кочина. Една темпераментна мижитурка като неговия все още настоящ и не след дълго бивш клиент щеше да реши, че едно наистина небрежно самоубийство ще бъде добро отмъщение за банката, в която е ипотекирал апартамента си. Когато бледият, треперещ Дондорф отвори вратата, топлотата в поздрава на Слоут бе напълно искрена.

Назъбените като трион стръкове трева точно пред очите на Джек приличаха на високи остри саби — по-скоро биха съсекли вятъра, отколкото да се превият под него. Джек надигна глава и изстена. Той не притежаваше тяхното достойнство. Стомахът му още беше на топка, челото и очите му горяха. Успя да застане на колене, а след това се насили и се изправи. Дълга, теглена от коне каруца трополеше към него по прашния коларски път и човекът на капрата — червендалест брадат мъж, огромен като похлопващите зад гърба му дървени бурета, го зяпаше. Джек кимна и се опита да разбере възможно най-много за него, докато в същото време се мъчеше да изглежда като безделник, скатал се, за да подремне малко. Вече не му беше толкова лошо. Нещо повече, чувствуваше се много по-добре, отколкото когато бе напуснал Лос Анжелос, не само здрав, но и в пълна хармония с тялото си. Топлият ветрец на Териториите галеше лицето му с най-нежната, най-ласкава милувка и разнасяше силната миризма на сурово месо, която не успяваше да задуши съвсем неговия собствен свеж и приятен аромат. Джек прокара ръка по лицето си и се втренчи в коларя — първият жител на Териториите, изпречил се насреща му.