Стивън Кинг - Талисманът

— Слава Богу! — каза капитанът с малко по-нормален глас. — Сега…

— Капитане! — извика някакъв глас зад гърба им. Беше нисък и наситен с измамно спокойствие. Капитанът спря насред крачката си. Белязаният спътник на Джек бе повикан точно когато посягаше да отвори лявото крило на портата, сякаш собственикът на гласа ги бе наблюдавал и бе изчаквал точно тази секунда.

— Може би ще бъдеш достатъчно любезен да ме представиш на… сина си.

Капитанът се обърна, като завъртя и Джек със себе си. В средата на калния двор, обезпокоително не на място, стоеше кльощавият царедворец, от когото се страхуваше капитанът, и ги гледаше с тъмносиви тъжни очи. Джек забеляза, че нещо се раздвижва в тези очи, нещо дълбоко стаено. Страхът му внезапно се засили и сякаш го прободе. „Той е луд — спонтанно звънна интуитивна мисъл в главата му. — Той е напълно побъркан!“

Озмънд направи две крачки към тях. В лявата си ръка стискаше дръжката на камшик от необработена волска кожа, намотан трижди около рамото му. Централното сухожилие на камшика бе дебело колкото гърмяща змия и от него започваха поне дузина по-тънки разклонения, всяко от които завършваше с остър метален шип.

Озмънд тръсна дръжката на камшика и навитата му част се смъкна със сухо изсъскване. После я разклати и металните шипове се загърчиха върху посипаната със слама кал.

— Син, а? — повтори Озмънд и направи още една крачка към тях. И в този миг Джек изведнъж разбра защо този човек му се бе сторил познат преди. Спомни си деня, в който едва не бе отвлечен. Та не беше ли този човек Белия костюм?

Джек си помисли, че може би наистина е бил той.

Капитанът сви юмрук, вдигна го пред челото си и се наведе напред. След миг колебание Джек направи същото.

— Синът ми Луис — решително каза капитанът.

Джек изви очи наляво, забеляза, че той продължава да стои наведен и също остана превит, а сърцето му препускаше като лудо.

— Благодаря, капитане. Благодаря, Луис. Кралицата да ви благослови.

Когато го докосна с дръжката на волския камшик, Джек едва не изкрещя, но само се изправи и потисна вика си.

Сега Озмънд беше само на две крачки и разглеждаше Джек със своя луд, тъжен поглед. Беше облечен в кожен жакет с лъскави копчета, които като нищо можеха да се окажат и диаманти. Ризата му бе екстравагантно отрупана с къдрички. Гривна от халкички подрънкваше показно около дясната му китка (от начина, по който държеше камшика, Джек се досети, че е левак). Косата му бе пригладена назад и пристегната с широка лента, която вероятно някога е била бял атлаз. Около него се носеха две миризми. Връхната беше тази, която Лили наричаше „онези мъжки парфюми“ и в тях включваше дезодоранти, одеколони и всичко подобно. Миризмата около Озмънд беше тежка и сладникаво задушлива. Тя накара Джек да си спомни за старите черно-бели английски филми за Главния лондонски съд и неизменното дело срещу някакъв несретник. Съдиите и адвокатите в тях винаги носеха перуки и Джек си помисли, че кутиите, от които ги изваждат, сигурно миришат като Озмънд — на сухо, престояло и сладникаво, като най-престоялата, поръсена с пудра поничка на света. Под нея обаче се надигаше по-жизнена, макар и по-неприятна миризма и тя сякаш се излъчваше на талази от него — миризмата на наслоявана пот, на наслоявана мръсотия, миризмата на човек, който се къпе рядко, ако въобще се къпе.

Да. Това беше едно от създанията, опитали се да го отвлекат преди години.

Стомахът му се сви и се размъти.

— Не знаех, че имаш син, капитан Фарън — рече Озмънд. Въпреки че говореше на капитана, очите му оставаха приковани в Джек.

„Луис — помисли си той. — Аз съм Луис, не бива да забравям…“

— По-добре да нямах — отвърна капитанът и изгледа Джек с яд и презрение. — Оказах му честта да го доведа в големия павилион, а той… Хванах го да играе…

— Да, да — каза Озмънд и се усмихна разсеяно.

„Той не вярва нито дума — помисли си Джек неспокойно и усети, че го обзема все по-голяма паника. — Нито една-единствена дума!“

— Момчетата са лоши. Всички момчета са лоши. Това е очевидно! — Озмънд леко чукна китката на Джек с дръжката на камшика.

Момчето не успя да овладее опънатите си до скъсване нерви, изкрещя… и мигновено се изчерви от срам.

— Лоши са, о, това е аксиома, всички момчета са лоши! — изкиска се Озмънд. — Аз бях лош. Обзалагам се, че и ти си бил лош, капитан Фарън! А? Така ли е? Ти беше ли лош?

— Да, Озмънд — отвърна капитанът.