Стивън Кинг - Талисманът

— Да — отвърна Стивън. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но…

— По пътя към Големия пущинак ли?

— Озмънд…

— Питам на пътя към Големия пущинак ли, увиснал пенис такъв?

— Да — задавено избъбри Стивън.

— Разбира се — сви рамене Озмънд и слабото му лице се разчекна в отвратително, широко ухилване. — Че къде е село Вси ръце, ако не на пътя към Големия пущинак! Да си чул село да лети? А? Може ли някое село просто да прехвръкне от един път на друг, Стивън? Може ли? Може ли?

— Не, Озмънд, разбира се, че не.

— Не, казваш. Значи сега всички бурета са разпилени по пътя. Вярно ли е това? Прав ли съм да предполагам, че буретата и преобърнатата каруца се търкалят и препречват пътя към Големия пущинак, докато най-добрата бира в Териториите напоява почвата, за да има с какво да гуляят земните червеи? Прав ли съм?

— Да… да. Но…

— Морган ще дойде по този път! — изкрещя Озмънд. — Морган пристига и ти знаеш как пришпорва конете си. Ако дилижансът му изскочи от завоя и се натъкне на цялата тази кочина, коларят му ще има ли време да спре? Той може да се преобърне! Може да загине!

— Мили боже! — възкликна Стивън, като сля думите в една. Бледото му лице стана с два тона по-бяло.

Озмънд бавно кимна.

— Мисля, че ако дилижансът на Морган се преобърне, ще бъде по-добре да се молим за неговата смърт, а не за оцеляването му.

— Но… но…

Озмънд се извърна и почти притича до мястото, където стоеше капитанът от външната стража със сина си. Зад царедвореца безпомощният колар продължаваше да се гърчи в калта и да гъргори:

— Милорд, милорд.

Очите на Озмънд докоснаха Джек и после отскочиха, сякаш той не съществуваше.

— Капитан Фарън — започна той, — следихте ли събитията през последните пет минути?

— Да, Озмънд.

— Проследихте ли ги в подробности? Вникнахте ли в тях? Вникнахте ли в същността им?

— Да. Така смятам.

— Значи така смятате? Какъв превъзходен капитан сте вие, Фарън. Някой път ще поговорим повече за това как такъв превъзходен капитан може да сътвори подобни жабешки тестиси вместо син.

Очите му бегло и хладно бръснаха лицето на Джек.

— Но сега няма време за това, нали? Не. Предполагам, че можете да съберете дузина от най-мускулестите си хора и с маршова стъпка, не, по-скоро тичешком да ги заведете на въпросното място. Ако следвате носа си, няма да се наложи да търсите дълго местоположението на катастрофата, нали?

— Да, Озмънд.

Озмънд бързо погледна към небето.

— Морган се очаква точно в шест часа… или дори малко по-рано. Сега е… два. Аз казвам, че е два. Вие ще потвърдите ли, капитане?

— Да, Озмънд.

— А ти, малко лайно, ти колко ще кажеш, че е? Тринайсет? Двайсет и три? Осемдесет и един часа, а?

Джек зина. Озмънд направи презрителна гримаса и момчето усети как омразата отново се надига в гърдите му. „Ти ме нарани и падне ли ми случай…“ Царедворецът отново погледна капитана.

— Предполагам, че до пет часа ще се постараете да спасите здравите бурета. А след пет, предполагам, просто ще разкарате всичко от пътя по най-бърз начин. Разбрахте ли ме?

— Да, Озмънд.

— Тогава изчезвайте оттук.

Капитан Фарън приближи юмрук към челото си и се поклони. Джек с пулсиращ от омраза мозък продължи да зяпа като глупак, но направи същото. Обаче Озмънд не прие поздрава им, а им обърна гръб и закрачи към коларя като плющеше с камшика.

Коларят чу приближаването му и започна да вие.

— Хайде — каза капитанът и задърпа Джек за ръката. — Едва ли искаш да видиш това.

— Не — успя да промълви Джек. — Не, за Бога!

Но докато капитан Фарън отваряше дясната порта и те най-накрая се измъкваха от павилиона, Джек чуваше и щеше да чува и в сънищата си същата нощ бързата поредица силни, гърмящи като изстрели на карабина звуци на свистящ камшик, придружавани от нечовешките писъци на обречения колар. Момчето чу и още нещо — звука, издаван от Озмънд. Той пъхтеше и дишаше тежко, и беше трудно да се каже какъв точно бе звукът, излизащ от гърдите му, без човек да се обърне и да погледне лицето му, а Джек наистина не искаше да направи това.

А и защо, след като така или иначе знаеше.

Джек бе уверен, че Озмънд се смее.

Стигнаха до оживеното пространство пред павилиона. Минувачите хвърляха предпазливи погледи към капитан Фарън… и мигновено се отдръпваха от пътя му. Капитанът крачеше бързо с изопнато, помрачено от мисли лице. Джек подтичваше след него.

— Имахме късмет — внезапно заяви капитанът. — Дяволски късмет! Мисля, че беше решил да те убие.