Стивън Кинг - Талисманът

Вече бяха в самото село. Широкият Западен път бе намокрен с някаква течност, за да не се вдига прах. Каруци идваха и си отиваха, групи хора щъкаха по улиците и май всички говореха твърде високо. Джек забеляза двама души да спорят пред нещо, което сигурно беше ресторант. Изведнъж единият замахна с юмрук и след миг и двамата се търкаляха по земята. „Май не само жените в колата са се напили с Кралска бира — помисли си Джек. — Абсолютно всички са посръбнали.“

— Големите каруци, с които се разминахме, до една са тръгнали оттук — каза капитанът. — Някои от по-малките може и да са се промъкнали, но дилижансът на Морган не е малък, момче.

— Морган…

— Остави Морган сега.

Миризмата на бира стана по-остра, когато отминаха центъра на селото и стигнаха другия му край. Краката на Джек го заболяха от усилията да не изостава от капитана. Стори му се, че са изминали поне пет километра. „Колко прави това в моя свят?“ — запита се той и тази мисъл го подсети за вълшебния сок на Спийди. Стреснат мушна ръка под жакета си, убеден, че е загубил бутилката, но тя беше там, на сигурно място във вътрешния джоб на панталоните му, допряна в това, в което се бяха превърнали гащетата му в Териториите.

Щом излязоха от селото, каруците намаляха, но броят на пешеходците, вървящи на изток, се увеличи застрашително. Повечето от тях се олюляваха, клатушкаха се и се хилеха. Всички до един воняха на бира. Дрехите на някои бяха съвсем мокри, сякаш бяха лежали в локвите бира и лочили като кучета. Джек допускаше, че е било така. Забеляза смеещ се мъж да води за ръка ухилено осемгодишно момче. Мъжът кошмарно приличаше на омразния администратор от „Алхамбра“ и Джек моментално разбра, че мъжът е неговият двойник. И той, и момчето бяха пияни и когато Джек се обърна, за да погледне след тях, момченцето започна да повръща. Баща му, за такъв поне го помисли Джек, рязко го дръпна за ръката, когато то се помъчи да се добере до храсталака в канавката, за да си повръща на спокойствие. Хлапето се врътна към баща си като куче на каишка и обля някакъв старец, който бе рухнал отстрани на пътя и похъркваше.

Лицето на капитан Фарън потъмняваше все повече и повече.

— Бог да ги порази! — възкликна той.

Даже най-пияните още отдалече благоразумно правеха път на капитана. Пред палатката край павилиона той бе закачил на кръста си къса кожена ножница. Джек предположи (и с основание), че тя съдържа къс, подходящ за случая меч. Когато някой от пияниците се приближеше твърде близо, капитанът докосваше меча и онзи бързо изчезваше.

След десет минути, когато Джек вече мислеше, че не може да върви повече, стигнаха до мястото на катастрофата. Коларят тъкмо бе излизал от завоя и каруцата се бе преобърнала така, че буретата се бяха разпилели по цялата ширина на пътя. Много от тях бяха премазани и двадесет стъпки от пътя представляваха истинско блато. Един кон лежеше мъртъв под каруцата. Виждаше се само задницата му. Втори лежеше в канавката, а от ухото му стърчеше счупена дъга от бъчва. Джек не допускаше, че това е станало при самата катастрофа. Предположи, че конят е бил смъртно ранен и някой му е помогнал да се отърве от мъките с първото попаднало му средство. Други коне не се виждаха.

Между двата коня с разперени ръце и крака лежеше синът на коларя. Половината му лице бе зяпнало яркосиньото небе на Териториите с глупаво удивление. Другата половина представляваше червена каша, посипана с парчета кости.

Джек забеляза, че джобовете му са обърнати наопаки.

Наоколо се мотаеха поне дузина души. Пристъпваха бавно и често се навеждаха да напълнят шепите си с бира от някоя дупка или да напоят носна кърпа или износено фланелено парче в многобройните локви. Повечето едва се държаха на краката си. Често избухваше смях, надигаха се свадливи викове. След като бе досадил на майка си до смърт с врънкането си, преди време тя най-после му беше разрешила да отиде с Ричард на нощните прожекции на „Нощта на дългата смърт“ и на „Зората на смъртта“. Олюляващите се, пияни хора тук му напомниха за зомбитата в двата филма.

Капитан Фарън измъкна меча си. Той се оказа къс, точно както си бе помислил Джек, истински антипод на мечовете в рицарските романи. Беше малко по-дълъг от касапски нож, нащърбен и изподраскан, а увитата му с кожа дръжка бе потъмняла от пот. Металната му част също беше тъмна… с изключение на върха — блестящ, лъскав и много остър.

— Махайте се оттук! — кресна капитан Фарън. — Махайте се от бирата на кралицата, негодници! Изчезвайте и дим да ви няма!