Стивън Кинг - Талисманът

Думите му бяха посрещнати с недоволно ръмжене, но всички бавно се размърдаха, всички, с изключение на един едър като мечка човек, от чийто олисял череп тук-там безредно стърчаха сплъстени кичури коса. Джек предположи, че тежи поне сто и петдесет килограма, а височината му при всички случаи надхвърля два метра.

— Дали ще ти хареса да премериш сили с всинца ни? — изрепчи се великанът и размаха кирлива ръка към скупчените селяни, отдръпнали се от биреното мочурище след заповедите на Фарън.

— Много! — ухили се капитанът насреща му. — И за да бъде удоволствието ми пълно, ще започна с теб, пияна конска фъшкийо! — Усмивката му стана още по-широка и едрият човек сякаш се огъна под опасната й сила. — Хайде приближи се, ако ти стиска. Твойто накълцване на парчета ще бъде първото хубаво нещо, случило ми се днес!

Пияният гигант промърмори нещо под нос и се изниза.

— А сега всички да ви няма! — извика Фарън. — Махайте се! Дузина от хората ми вече са тръгнали от павилиона на кралицата. Те едва ли ще се зарадват на работата, която ги чака, но аз не мога да ги коря за това, а още по-малко ще ги държа отговорни за постъпките им! Мисля, че все още имате време да се върнете в селото и да се изпокриете в избите, преди те да пристигнат. Бъдете благоразумни и се измитайте!

Групата вече се бе потътрила към селото начело с великана, предизвиквал Фарън, а той изсумтя и се обърна с лице към безредието, причинено от катастрофата. После съблече куртката си и покри лицето на сина на коларя.

— Чудя се кои от тях са пребъркали джобовете на нещастния момък, докато той е лежал мъртъв или е берял душа на пътя — замислено промълви капитанът. — Знаеш ли, нямаше да се поколебая да ги обеся на първото дърво, веднага щом се смрачи.

Джек не отвърна.

Капитанът дълго стоя и гледа мъртвото момче, а ръката му не преставаше да потрива розовите ръбчета на изпъкналия белег. Най-сетне откъсна поглед и тръсна глава, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.

— Сега трябва да тръгваш, момче. Веднага. Преди Озмънд да реши, че иска да доразпита моя син-идиот.

— А на вас лошо ли ви се пише? — попита Джек.

— Ако ти си заминал, няма да имам неприятности — поусмихна се капитанът. — Мога да кажа, че съм те пратил обратно при майка ти или че си ме вбесил до смърт, цапнал съм те с някакво дърво и съм те убил. Озмънд ще повярва и на двете. Той е луд. Те до един не са с всичкия си, откакто я чакат да умре. И няма да се наложи да чакат дълго, освен ако не…

Той не довърши, погледна го и повтори:

— Тръгвай. Не се бави. И чуеш ли, че идва дилижансът на Морган, изчезвай от пътя и се скривай дълбоко в гората. Дълбоко!!! В противен случай ще те подуши, както котката надушва плъха. Той мигновено разбира кога нещо не е наред, кога нещата не са по волята му, неговата воля. Той е дявол!

— Ще го чуя ли, че идва? Дилижансът му? — боязливо попита Джек и погледна пътя зад безразборно разпръснатите бурета, който се виеше и постепенно се изкачваше нагоре, докато се скрие в началото на боровата гора. „Там ще бъде тъмно — помисли си момчето, — а Морган ще се появи от другата страна, точно срещу мен.“ Заля го вълна от страх и самота и то се почувствува обезсърчено и нещастно като никога досега. „Спийди, не мога да направя това! Не разбираш ли, че съм още дете!“

— Дилижансът на Морган го теглят шест двойки коне, водени от един сам, тринадесети — каза Фарън. — Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята. Ще го чуеш, бъди спокоен, и ще имаш достатъчно време да се снишиш някъде. Само не пропускай да се увериш, че скривалището ти е добро.

Джек прошепна нещо.

— Какво? — остро попита Фарън.

— Казах, че не искам да тръгвам — малко по-високо отвърна Джек. Очите му плуваха в сълзи и той знаеше, че веднъж отприщят ли се, той е загубен, ще се размекне и току-виж помолил капитан Фарън да го избави, да го защити или нещо такова…

— Мисля, че е твърде късно тепърва да обсъждаш този въпрос — сряза го Фарън. — Не ми е известна историята ти, момче, и не искам да я науча. Не искам да знам дори името ти.

Джек стоеше и го гледаше с отпуснати рамене, с горящи очи и треперещи устни.

— Я се стегни! — с внезапна ярост кресна Фарън. — Кого си тръгнал да спасяваш? Докъде ще стигнеш? На пет стъпки, както си се разкиснал! Още си твърде малък, за да бъдеш мъж, но можеш поне да се преструваш, че си такъв, нали? Приличаш на пребито псе!

Засегнат, Джек изправи рамене и преглътна сълзите си. Очите му се спряха на останките от сина на коларя и той си помисли: „Поне не съм на тоя хал. Засега. Той е прав. Самосъжалението е лукс, какъвто не мога да си позволя.“ Така беше, вярно. Но все пак, дълбоко в себе си, той не можеше да не изпитва мъничко омраза към белязания капитан, който толкова лесно бе надникнал в душата му и натиснал правилния бутон.