Стивън Кинг - Талисманът

— Да направим малко място — каза той.

Джек знаеше, че първият въпрос на мъжа ще бъде защо не е на училище.

Отвори вратата, благодари и се намести вътре.

— Надалеч ли отиваш? — попита търговският пътник, погледна в огледалото за обратно виждане, включи на скорост и потегли.

— До Оутли — отвърна Джек. — Мисля, че е на около четиридесет километра оттук.

— Май се подмазваш на географията, а? — рече мъжът. — Оутли е поне на седемдесет километра. — Изви глава, за да погледне момчето и го изненада с намигване. — Не че е престъпление, ама мразя хлапетии да пътуват на автостоп. Затова видя ли ги, веднага ги качвам. Поне знам, че при мен са на сигурно място. Няма задявки, няма туй-онуй. Разбираш какво имам предвид, нали? Твърде много идиоти се навъдиха напоследък, дечко. Четеш ли вестници? Не говоря празни приказки. Като нищо може да си изгори човек!

— Сигурно сте прав — отвърна Джек, — но аз се опитвам да бъда много внимателен.

— Тук наблизо живееш, а?

Мъжът продължаваше да го наблюдава, като хвърляше от време на време бързи погледи на пътя пред колата и Джек отчаяно затърси в паметта си името на някой град назад по шосето.

— В Палмира. От Палмира съм.

— Доста приятно старо градче — кимна търговецът и съсредоточи вниманието си върху шосето. Джек се отпусна в кадифената мекота на седалката, но накрая мъжът все пак добави: — Предполагам, че не си се чупил от училище.

И отново както винаги дойде време за историята.

Бе я разказвал толкова често, като променяше единствено имената на градовете, докато се движеше на запад, че тя сама се заизлива от устата му.

— Не, господине. Просто трябва да отида до Оутли, за да поживея известно време при леля Хелън. Хелън Вон. Тя е учителка. Татко почина миналата зима, разбирате ли, и животът ни стана доста труден. А преди две седмици кашлицата на майка ми се влоши и тя хич няма сили дори да се качи сама по стълбите и докторът каза, че трябва да лежи дълго, за да се излекува, и тогава тя помоли сестра си, ако може, да ме вземе при себе си. Тя, нали ви казах, е учителка и предполагам, че със сигурност ще уреди да уча в Оутли. Леля Хелън няма да разреши едно дете да кръшка от училище, можете да бъдете сигурен.

— Значи майка ти ти е казала да изминеш целия път от Палмира до Оутли на стоп, така ли? — попита мъжът.

— О, не, не. И през ум не й е минало. Не, тя ми даде пари за автобуса, ама аз реших да ги спестя. Сигурно дълго време няма да получа пари от къщи, а и леля Хелън не е от много заможните. Мама сигурно ще се ядоса, ако разбере, че размахвам палец по пътищата. Но на мен автобусът ми се стори чиста разсипия на пари. Искам да кажа, че пет долара са си пет долара и защо да ги давам на някакъв си шофьор.

— И колко време мислиш, че ще останеш в Оутли? — попита мъжът и го погледна под око.

— Трудно е да се каже. Все се надявам мама да се оправи бързо.

— Е, по-добре не се връщай на автостоп.

— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?

— Ами ако се случи на мен, сигурно бих — отвърна мъжът. — Е, надявам се, че майка ти скоро ще се оправи.

— И аз — съвсем честно добави Джек.

И тъкмо тогава започнаха да се появяват знаците за разклонението към Оутли. Търговският пътник спря в страничната лента непосредствено след отбивката, усмихна се и каза:

— На добър час, момче.

Джек кимна и отвори вратата.

— Надявам се престоят ти в Оутли да бъде кратък във всеки случай.

Джек учудено го погледна.

— Е, нали познаваш градчето?

— Съвсем малко. Всъщност почти не.

— Жалко. То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя. Кръвожадно, общо взето. Първо изпият бирата, после изядат и чашата. Нещо такова, разбираш ли.

— Благодаря за предупреждението — каза Джек и слезе от колата.

Търговският пътник махна и подкара форда. След миг колата беше само тъмна сянка, забързана към ниското оранжево слънце.