Стивън Кинг - Талисманът

Около шестдесет часа по-късно едно момче Джек Сойер, което бе в съвсем различно разположение на духа от момчето Джек Сойер, вървяло в сряда през тунела, се намираше в хладния склад на кръчмата в Оутли и криеше раницата си зад буретата с бира в ъгъла. След по-малко от два часа, когато най-накрая затвореха кръчмата за през нощта, Джек смяташе да избяга. Това, че мислеше за намеренията си по този начин — не да си тръгне, не да напусне, а да избяга, показваше единствено отчаяното положение, в което се намираше.

„Аз бях на шест, шест. Джон Б. Сойер бе на шест, Джеки бе на шест. Шест.“

Тази мисъл, несъмнено нелепа, се бе пръкнала ненадейно в ума му привечер и продължаваше да се върти там. Той предполагаше, че се е появила, за да покаже просто колко е уплашен, колко е сигурен, че обръчът около него се затяга. Нямаше представа какво означава. Мисълта просто кръжеше и кръжеше, като дървено конче върху въртележка.

„Шест. Аз бях на шест. Джеки Сойер бе на шест.“ Пак и пак, отново и отново, повтаряше се до безкрайност. Складът имаше обща стена със самата кръчма и тази вечер тя просто вибрираше от шума, пулсираше като кожата на барабан. Допреди двадесет минути беше петък вечер, а и в Оутли, и в Кучиград плащаха в петък и сега кръчмата бе препълнена до тавана… и по-нагоре. Голям плакат вляво от бара гласеше: „Струпването на повече от 220 посетители е в нарушение на 331 противопожарно правило на окръг Джениси“. Очевидно 331 противопожарно правило не важеше в края на седмицата, понеже Джек подозираше, че в кръчмата сега имаше поне триста души, които се кълчеха под звуците на оркестъра, нарекъл себе си „Момците от долината“. Оркестърът беше отвратителен, но си имаше бас-китара.

— Тука идват да свирят едни пичове с бас-китара, Джек — бе му казал Смоуки в сряда.

— Джек! — надвика гласът на Лори шума.

Лори беше жената на Смоуки. Джек още не бе научил презимето й. Той едва я чу, защото монетният грамофон-автомат дънеше като бесен, докато мъжете от оркестъра почиваха. Джек знаеше, че и петимата са седнали в далечния край на бара и се наливат с „Черни руснаци“ 9 9 Коктейл, който се приготвя от две части руска водка и една част кафеен ликьор. Сервира се с лед. на половин цена. Лори подаде глава през вратата на склада. Изтощената й руса коса, опъната назад с детска пластмасова шнолка, проблесна под луминесцентните лампи.

— Джек, ако не му закараш това буре наистина бързо, предполагам, че ще опиташ ръката му.

— Добре — отвърна той. — Кажи му, че идвам.

Ръцете му настръхнаха, но това едва ли се дължеше само на влагата и студа в склада. Смоуки Ъпдайк не беше човек, с когото можеш да се шегуваш. Смоуки, който непрекъснато носеше шапка от вестник на тясната си глава, Смоуки с огромните си, поръчани по пощата изкуствени челюсти, зловещи и някак си погребални в съвършената си еднаквост и подреденост, Смоуки с агресивните кафяви очи, чиито склери бяха мътни и мръсножълти. Смоуки Ъпдайк, все още непознат в някои отношения за Джек и затова още по-страшен, бе успял някак си да го превърне в затворник.

Грамофонът замлъкна временно, но непрекъснатият рев на тълпата сякаш се покачи с едно ниво, за да компенсира относителната тишина. Някакъв каубой, дошъл от езерото Онтарио, с висок, пиянски глас извика:

— Йе-йе-йееее!

После изпищя жена. Счупи се чаша. След това грамофонът отново гръмна, звукът му наподобяваше предстартовата мощ на ракета към Сатурн.

„То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя.“

Сурово!

Джек се наведе над едно от алуминиевите бурета и го издърпа на около три стъпки. Устата му се изви в болезнена гримаса, по челото му изби пот въпреки хладния въздух, лъхащ от климатичната инсталация. Гърбът му запротестира. Бурето стържеше, докато го влачеше по цимента. Той спря задъхан, ушите му пищяха.

Докара ръчната количка, изправи я и отново заобиколи бурето. Успя да го наклони, да го закрепи на ръба му и да го завърти по-близо до количката. Докато се опитваше да го намести полека, огромното буре, което тежеше само няколко килограма по-малко от самото момче, се изплъзна от ръцете му и тежко се стовари върху покритата с кече количка. Джек се опита хем да го насочи, хем да отдръпне ръцете си навреме, но се оказа твърде бавен и бурето притисна пръстите му към облегалката на количката. Болката беше нетърпима, но той все пак успя някак си да измъкне изтръпналите си, пулсиращи пръсти, напъха ги в устата си и ги засмука, а от очите му потекоха сълзи.