Стивън Кинг - Талисманът

Но Джек не забеляза това. Затаил дъх, той се наклони напред, за да гледа как талисманът се излива върху леглото на майка му. Мътната му вътрешност ставаше по-ярка, оживяваха я искри от светлина. Очите на майка му потрепнаха.

— Мамо, о, мамичко… — прошепна момчето.

Сиво-златиста светлина струеше през отвора в талисмана и на облачета се носеше над ръцете на майка му. Жълтеникавото й, съсухрено лице лекичко се смръщи.

Джек несъзнателно си пое дъх.

(Какво?)

(Музика?)

Сиво-златистият облак от сърцето на талисмана се разпростираше над тялото на майка му, загръщаше го в някаква полупрозрачна, но все пак матова, леко помръдваща мембрана. Джек гледаше как тази течна материя се плъзга по хлътналите й гърди, по отслабналите й крака. От отворилата се в талисмана цепка заедно със сиво-златистия облак се понесе удивителен аромат — аромат сладък и в същото време не, аромат на цветя и земя, добър аромат, на мая. „Миризма на раждане“ — помисли си Джек, въпреки че никога не бе присъствувал на истинско раждане. Той я пое с дробовете си и посред учудването си бе надарен с прозрението, че в тази минута се ражда самият той, Джеки Сойер… и някак си изведнъж осъзна, че отворът в талисмана прилича на вагина. (Той, разбира се, никога не бе виждал вагина и имаше само най-елементарна представа за структурата й.) Джек погледна през отвора право в разширяващия се талисман.

Сега за пръв път до съзнанието му достигнаха невероятната врява, някак си примесена с далечна музика, и птичите песни зад тъмните прозорци.

(Музика? Каква…)

Малка цветна топка, пълна със светлина, се стрелна пред погледа му, за миг проблесна в отвора на талисмана, а след това продължи под замъглената му повърхност, гмурна се в променящата се, газообразна вътрешност. Джек премигна. Тя бе приличала… Последва я втора и този път той има време да различи синьото и кафявото и зеленото върху мъничкия глобус, да види крайбрежните ивици и миниатюрните планински вериги. И му хрумна, че върху този малък свят стои един парализиран Джек Сойер, гледащ към още по-малка цветна точица, върху която стои един Джеки, висок колкото прашинка, и гледа към малък свят с размера на атом. Още един свят последва първите два, въртеше се навътре, навън, навътре и навън от разширяващия се в талисмана облак.

Майка му помръдна дясната си ръка и изстена.

Джек открито се разрева. Тя щеше да живее. Вече знаеше това. Всичко бе станало, както беше казал Спийди. Талисманът връщаше живота обратно в изтощеното, разядено от болестта тяло на майка му, убиваше злото, което убиваше нея. Той се наведе напред, за миг сякаш щеше да се подчини на представата, нахлула в съзнанието му — как той целува талисмана. Аромат на жасмин и хибискус, и прясно обърната земя изпълни ноздрите му. Една сълза се откъсна от върха на носа му и проблесна като скъпоценен камък под лъчите на талисмана. Той видя покрай отворената цепка да се носи рояк звезди, лъчисто жълто слънце да плува в огромно черно пространство. И сякаш музика изпълваше талисмана, стаята, целия свят навън. Лице на жена, непознато мъжко лице преминаха през отворената цепка… после лица на деца, после лицата на други жени… По неговото собствено лице се затъркаляха сълзи, понеже той видя в талисмана да плува лицето на неговата майка, изпълнената с вяра и остроумие нежна физиономия на кралицата на петдесет филма. Когато зърна и своето собствено лице да се носи между всички светове и лица, да върви към рождение вътре в талисмана, си помисли, че ще се пръсне от чувства. И се отпусна. И пое светлина. И когато видя, че очите на майка му остават отворени толкова дълго, колкото траят цели две благословени секунди, най-сетне долови удивителните звуци, които се носеха навсякъде около него…

(защото живи като птици, живи като световете вътре в талисмана, до него достигнаха звуците от тромбони и тромпети и извивките на саксофони и пеещите в хор гласове на жаби и сиви гургулици. „Хората, които познават вълшебството ми, напълниха равнината с дим.“ Чу гласовете на вълкодлаци, извиващи вълчата си песен срещу луната. И вода се плисна в носа на кораб и риба изпляска по повърхността на езеро с опашка и дъга плисна над земята и пътуващо момче плесна капчица слюнка, за да му каже по кой път да тръгне, и новородено бебе сбърчи лице и изплака. И след това чу огромния глас на оркестър, пеещ с цялото си масивно сърце, и стаята се изпълни от един-единствен глас, който се издигаше и издигаше и издигаше над цялото това нашествие от звуци. Камиони набиха спирачки и фабрични сирени завиха и някъде се спука гума и някъде високо гръмна фишер и любовник прошепна „любима“ и изпищя дете и гласът се извиси още и още и за миг Джек изобщо не разбра, че не може да вижда. Но след това отново можеше.)