Стивън Кинг: Талисманът

И това не беше всичко. През последната седмица бе хванала и пневмония.

В своето окаяно състояние тя, разбира се, беше предпочитан кандидат за това или някое друго респираторно заболяване. То би могло да я споходи и при най-добри обстоятелства… а настоящите определено не бяха от тях. Радиаторите в „Алхамбра“ преустановиха нощното си бръмчене преди известно време. Тя не беше сигурна точно кога — времето бе станало толкова мъгляво и неопределено за нея, колкото и за Джек в кадилака. Знаеше единствено, че топлината бе изчезнала през същата нощ, през която проби стъклото с юмрук, за да накара чайката, приличаща на Слоут, да отлети.

Оттогава насам „Алхамбра“ се бе превърнала в безлюден хладилник. Гробница, в която тя скоро щеше да умре.

Ако Слоут бе отговорен за случилото се в „Алхамбра“, трябваше да му се признае, че се беше справил дяволски добре. Всички бяха изчезнали. Всички!!! Вече нямаше камериерки, тикащи по коридорите скърцукащите си колички. Нямаше подсвиркващ си електротехник. Нямаше свъсен администратор-лицемер. Слоут ги бе пъхнал в джоба си и ги беше отнесъл нанякъде.

Преди четири дни — когато не успя да намери в апартамента достатъчно храна, за да задоволи дори своя птичи апетит — тя стана от леглото и бавно се отправи на пътешествие до асансьора. Носеше си стол, от време на време сядаше на него, а главата й висеше от изтощение, или пък го използуваше за опора. Четиридесетте крачки измина за четиридесет минути.

Натисна няколко пъти бутона, но асансьорът не се появи. Пък и самият бутон изобщо не светеше.

— Те ти, булка, Спасовден! — дрезгаво прошепна Лили и бавно удължи експедицията си с още двадесет крачки, за да стигне до стълбището.

— Хей! — извика тя надолу и след това силно се разкашля, наведена над облегалката на стола.

„Може би не могат да ме чуят, когато крещя, но е дяволски сигурно, че и мъртъвците в гроба ме чуват, когато кашлям така с последните остатъци от дробовете си.“

Не дойде никой.

Тя извика още веднъж-дваж, получи нов пристъп на кашлица и накрая се запрепъва обратно по коридора, който изглеждаше дълъг като планинско шосе в Небраска в ясен ден. Не смееше да слезе по проклетите стълби. Никога не би успяла да се изкачи обратно. Освен това долу нямаше никого — нито във фоайето, нито в ресторанта „Агнешко печено“, нито в кафенето, нито където и да било. Телефоните също бяха изключени. Поне този в нейната стая беше, а пък не бе чула дори едно-единствено иззвъняване и в останалата част на този стар мавзолей. Не, изобщо не си струваше труда. Рисковано начинание. Никак не й се искаше да измръзне до смърт във фоайето.

— Джеки — промърмори тя, — къде, по дяволите…

После отново се разкашля и този пристъп наистина беше лош, понеже по средата му припадна и се строполи на пода като повлече и грозния стол със себе си и той я захлупи, и тя лежа близо час на студения под и сигурно тогава пневмонията се нанесе в бързо западащия квартал, който за зла участ се оказа тъкмо тялото на Лили Кавано. „Хей, Рачо, здравей! Аз съм новото маце в махалата! Можеш да ми викаш Пневмония! Побързай към финала!“

Някак си все пак успя да се добере до стаята си и оттогава непрекъснато имаше температура и й се струваше, че слиза все по-надолу по някаква безкрайна спирала. Слушаше как дишането й става все по-шумно и по-шумно, докато накрая изгарящото й от треска съзнание започна да си представя дробовете й като два органични аквариума, в които се блъскат безброй потопени вериги. Но въпреки това се държеше — държеше се, понеже част от съзнанието й с някаква луда, отпадаща сигурност настояваше, че Джек вече се връща оттам, където е бил.

Началото на последната й кома приличаше на трапчинка в пясъка — трапчинка, която започва да се върти като водовъртеж. Звукът на потопени вериги в гърдите й се превърна в дълго, сухо издишване:

— Ххххххххххх…

След това нещо я измъкна от спиралата и я накара да търси копчето за лампата в студената тъмнина на стената. После стана от леглото. Не бе й останала достатъчно сила, за да го направи, всеки лекар би се изсмял на идеята й. И все пак го направи. Два пъти пада назад, но най-сетне се закрепи на крака. От усилията устата й се бе извила като за ръмжене. Протегна ръка да напипа стола, откри го и с негова помощ започна да се примъква към прозореца.

От Лили Кавано, кралицата на второкласните филми, нямаше и помен. Това беше един крачещ ужас, разяден от рака, изгарящ от температура.