Стивън Кинг - Талисманът

— Мили Боже! — възкликна Ричард, който беше влязъл след него в колата.

Кутията беше натъпкана с двадесетдоларови банкноти.

Вълк ги закара вкъщи и макар че Джек позабрави част от случилите се през тази есен събития доста бързо, всеки миг от това пътуване остана запечатан в съзнанието му завинаги. Той и Ричард седяха на задната седалка на кадилака и Вълк ги караше на изток и на изток и на изток. Знаеше пътищата и шофираше добре. Понякога си пускаше касети на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ — „Бяг през джунглата“ май му беше любима — толкова силно, че на момчетата едва не им се спукваха тъпанчетата. След това прекарваше дълго време да слуша как се променя звукът на вятъра, докато той натиска бутона и страничното стъкло се вдига и спуска. Това занимание сякаш напълно го омагьосваше.

На изток, на изток, на изток — всяка сутрин към изгрева, всяка вечер към мистериозно сгъстяващия се синкав здрач, като първо се слушаше Джон Фогърти и след това вятърът, после отново Джон Фогърти и после отново вятърът.

Тримата ядоха пици. Тримата ядоха хамбургери. После спряха в крайпътен грил-ресторант, където Джек и Ричард си взеха по една порция, а Вълк омете двайсетина барабар с костите и Джек си спомни за своя Вълк и пуканките. Къде ли се беше случило това? Мънси. В покрайнините на Мънси, в киното с шестте салона. Точно преди да се насадят на пачи яйца в дома „Слънчева светлина“. Той се ухили… и усети как нещо като стрела прободе сърцето му. Погледна през прозореца, за да скрие от Ричард сълзите си.

През втората нощ спряха в Джулсбърг, Колорадо, и Вълк им приготви страхотна вечеря на скарата, която измъкна от багажника. Ядоха насред заснеженото поле под светлината на звездите, загърнати в тежките шуби, които си бяха купили с пари от кутията на Спийди. Високо горе проблесна метеоритен дъжд и Вълк се разтанцува в снега като дете.

— Обичам този човек — замислено каза Ричард.

— Дааа, аз също. Трябваше да срещнеш брат му.

— Искрено съжалявам, че не успях. — Ричард започна да събира боклуците. Следващите му думи напълно шашардисаха Джек. — Вече забравям много неща.

— Какво имаш предвид?

— Точно това. С всеки километър си спомням все по-малко от случилото се. Всичко сякаш потъва в мъгла. Мисля… мисля, че така и искам да бъде. А ти наистина ли си сигурен, че майка ти е добре?

Джек три пъти се бе опитал да се обади на майка си. Никой не отговори, но той не се тревожеше особено. Надяваше се, че всичко е наред. Когато стигне, тя ще е там. Болна… но все още жива. Надяваше се.

— Да.

— Тогава защо не вдига телефона?

— Слоут правеше някакви трикове с телефоните — отвърна Джек. — Сигурен съм, че е скроил подобен номер и с персонала в „Алхамбра“. Тя още е добре. Болна е… но е добре. Още е там. Чувствувам го.

— И ако това нещо я излекува… — Ричард се поколеба и след това се гмурна в дълбокото. — Ти още ли… имам предвид, още ли смяташ, че тя ще ми разреши… знаеш… да остана с вас?

— Не — отвърна Джек, докато му помагаше да приберат остатъците от вечерята. — Тя ще иска да те види в някое сиропиталище, а може би и в затвора. Ричард, я не ставай кретен. Разбира се, че ще останеш при нас, къде другаде!

— Да но… след всичко, което направи баща ми…

— Баща ти, Ричард, не ти.

— И вие няма винаги да ми напомняте… да разчовърквате паметта ми?

— Не, ако искаш да забравиш.

— Аз наистина искам, Джек. Най-много от всичко искам точно това.

Вълк се върна.

— Момчета, готови ли сте? Вълк!

— Вече да — отвърна Джек. — Вълк, кажи нещо за касетата на Скот Хамилтън, която купих следобед.

— Става, Джек. А ти какво ще кажеш за „Кридънс“?

— За „Бяг през джунглата“ ли?

— Добър тон, Джек! Тежък! Вълк! Богопоразяващо тежък тон!

— Така е, Вълк. — Джек метна поглед към Ричард. Очите им се срещнаха и Ричард се ухили.

На следващия ден прекосиха Небраска и Айова. Ден по-късно минаха покрай развалините на дома „Слънчева светлина“. Джек реши, че Вълк нарочно е избрал този път, че може би иска да види мястото, където бе умрял брат му. Той наду касетофона до дупка, но на Джек въпреки това му се струваше, че чува хлиповете на своя Вълк.

Време. Отделни отрязъци от време. Джек сякаш плуваше и изпитваше някакво чувство за край, триумф и сбогуване. Уволнен с почести.

На петия ден към залез слънце навлязоха в Нова Англия.

Бяха изминали много път, но им се струваше, че цялото дълго пътуване от Калифорния до Нова Англия им е отнело само един-единствен дълъг следобед и една вечер. Един следобед, продължил дни, и една вечер, дълга като живота, изпълнена със залези, музика и емоции. „Сега наистина съм далеч от големите огнени топки“ — помисли си Джек, когато два пъти един след друг погледна малкото часовниче на предното табло, за да открие, че са се изнизали цели три часа. А дали изобщо беше същият ден? „Бяг през джунглата“ цепеше въздуха, Вълк клатеше глава в ритъм, хилеше се непрекъснато, безпогрешно намираше най-удобните шосета. През задното стъкло се виждаше притъмняващото, оцветено от залеза небе — огромни ленти във виолетово и в синьо и в характерното за захождащо слънце тъмночервено. Джек си спомняше всяка подробност от това дълго пътуване, всяка дума, всяко ядене, всеки нюанс от музиката, Зут Симс или Джон Фогърти или просто смеха на Вълк, забавляващ се с шума на вятъра, но истинската дължина на времето се бе свила в съзнанието му до размера на диамант. Той спеше на покритата с възглавници задна седалка и отваряше очи в светлина или тъмнина, под слънце или под звезди. Между нещата, които си спомняше с особена острота, след като вече бяха навлезли в Нова Англия и талисманът отново бе започнал да свети и да сигнализира завръщането на нормалното време — или може би завръщането на самото време при Джек Сойер — бяха лицата на хора, които надничаха към задната седалка на кадилака (хора по паркинги, моряк и кръглолико момиче в кола с гюрук на един светофар в слънчево градче в Айова, кльощаво хлапе с велосипед в Охайо), вероятно за да видят дали случайно не са решили да ги посетят Мик Джагър или Франк Синатра. Нищо такова, хора. Това сме само ние. Сънят продължаваше да го носи далеч. Веднъж се събуди (Колорадо? Илиной?) от дъненето на музиката (Вълк щракаше с пръсти, голямата кола плавно навиваше километри, небето бе оцветено в оранжево и виолетово и синьо) и видя, че Ричард се е сдобил отнякъде с книга и чете на светлината на страничната лампичка. Книгата беше „Мозъкът на Брока“. Ричард винаги знаеше кое време е. Джек погледна нагоре и се остави музиката и вечерните багри да го понесат. Бяха го направили, бяха свършили всичко… всичко с изключение на това, което им оставаше да направят в едно безлюдно курортно градче в Ню Хампшир.