Стивън Кинг - Талисманът

Гората се беше свила и сега бе американска гора. Покривът от леко помръдващи клони бе забележимо по-нисък, дърветата около тях — видимо по-малки, отколкото в гората на Териториите, към която ги беше упътил Паркъс. Джек смътно долови промяната още преди да види двулентовото шосе пред себе си, но реалността на двадесетия век бързо-бързо го срита в пищялите, понеже едва зърнал шосето, чу бръмчене и инстинктивно отскочи и дръпна Ричард точно преди едно малко бяло рено да профучи покрай тях. Колата ги отмина и се вмъкна в тунела, прорязан през дънера на секвоята (която бе по-малка дори от половината на своята двойница в Териториите). Но поне един възрастен и две деца от реното не гледаха към гората, заради която бяха изминали целия път от Ню Хампшир („Живей свободен или умри!“). Жената и двете хлапета на задната седалка се бяха извили назад и зяпаха Джек и Ричард. Устите им бяха широко отворени и приличаха на малки черни пещери. Те току-що бяха видели две момчета да се появяват край шосето като духове, мигновено и като по чудо да придобиват форма от нищото като в някакъв фантастичен филм.

— Можеш ли да повървиш малко?

— Аха — отвърна Ричард.

Джек стъпна на настилката на Шосе-17 и тръгна през огромната дупка в дървото.

Мислеше си, че може би просто сънува всичко това. Може би все още е на плажа в Териториите, може би Ричард спи свит до него, може би те двамата все още са под доброжелателния поглед на Паркъс. „Мама винаги казваше… Мама винаги казваше…“

Движейки се като през гъста мъгла (въпреки че денят в тази част на северна Калифорния всъщност беше сух и слънчев), Джек Сойер изведе Ричард Слоут от гората. След нея шосето се спускаше надолу покрай сухи декемврийски ливади.

„… че най-важната личност във всеки филм обикновено е операторът…“

Тялото му се нуждаеше от още сън. Мозъкът му се нуждаеше от почивка.

„… че вермутът съсипва доброто мартини…“

Ричард замислен тепкаше след него. Движеше се толкова бавно, че Джек трябваше да спира и да го изчаква. На около километър се виждаше малко градче, което сигурно бе Сторивил. От двете страни на шосето имаше по няколко ниски бели постройки. Табелата над една от тях гласеше: „Антиквариат“. Малко по-нататък над една безлюдна пресечка висеше премигващ светофар. Джек зърна ъгълчето на светлинния надпис на бензиностанция. Ричард с усилия местеше крака, навел ниско глава и почти опрял брадичка в гърдите си. Джек пристъпи към него, видя, че приятелят му плаче, и го прегърна.

— Искам да знаеш нещо.

— Какво? — Дребното лице на Ричард бе набраздено от сълзи, но предизвикателно.

— Обичам те — каза Джек.

Очите на Ричард отскочиха към настилката на шосето. Джек продължаваше да го прегръща през раменете. След миг Ричард погледна нагоре — погледна право в Джек — и кимна. И Джек си спомни думите, които Лили Кавано Сойер наистина бе казала веднъж-дваж на сина си: „Джеки, понякога просто трябва да държиш езика зад зъбите си.“

— На път сме, Ричи — каза той и го изчака да си избърше очите. — Предполагам, че някой е изпратен да ни посрещне на бензиностанцията.

— Хитлер може би? — Ричард притисна очите си с ръка. След миг бе готов и двете момчета заедно влязоха в Сторивил.

От сенчестата страна на бензиностанцията бе паркиран един кадилак — „Елдорадо“ с телевизионна антена от задната страна. Изглеждаше голям като каравана и черен като смъртта.

— О, Джек, по дяволите — изстена Ричард и го сграбчи за рамото. Очите му бяха ококорени, устата му трепереше.

Джек усети как адреналинът му отново се повишава, но вече просто му беше писнало. Бе му се събрало твърде много, твърде много, твърде много.

Стиснал тъмната кристална топка от вехтошарски магазин, в каквато се бе превърнал талисманът, той тръгна надолу по хълма към бензиностанцията.

— Джек! — отпаднало изписка Ричард зад него. — Какво правиш, по дяволите? Това е един от тях! Същите коли бяха в „Тейър“! Същите коли бяха в Пойнт Венути!

— Паркъс каза да дойдем тук.

— Съвсем си луднало, приятелче — прошепна Ричард.

— Знам. Но този път всичко ще бъде добре. Ще видиш. И не ме наричай „приятелче“.

Вратата на кадилака се отвори и се подаде тежък мускулест крак в крачол от избелен дънков плат. Безпокойството се превърна в истински ужас, когато Джек забеляза, че пръстите на ботуша са отрязани, за да могат дългите космати пръсти да стърчат навън.