Стивън Кинг - Талисманът

Паркъс кимна.

— Аз съм това, което вие бихте нарекли Върховен съдия и Главен екзекутор едновременно. Тук отвъд е така. — Сложи силната си, топла ръка върху главата на Джек. — А там отвъд съм просто онзи чиляк, който обикаля от място на място, работи каквот му падне и чат-пат посвирва. И повярвай ми, понякога това ми харесва много повече.

Той отново се усмихна и този път беше Спийди.

— И ти сегиз-тогиз ще срещаш тоз чиляк, Джек. Дааа, сегиз-тогиз, на едно или друго място. Пред някои хали, може би, или в някой парк.

Паркъс намигна на Джек.

— Но Спийди не е… добре. Има му нещо, нещо, което талисманът не можа да докосне.

— Спийди е стар — каза Паркъс. — Той е на моята възраст, но вашият свят го е състарил много по-бързо. Все пак в него има останали няколко години живот. А може би и доста. Не се безпокой напразно, Джек.

— Обещавате ли? — попита момчето.

— О-йеее — ухили се Паркъс.

Джек изморено му отвърна.

— Ще тръгнете на изток и ще вървите докато сметнете, че сте изминали десет километра. Изкачите ли веднъж тези ниски хълмове, нататък пътят ще бъде лек. Оглеждай се за голямо дърво — най-голямото дърво, което някога си виждал. Приближете се до него, хвани Ричард за ръка и се пренесете обратно. Ще се озовете близо до гигантска секвоя, през чийто дънер е прорязан тунел, за да минава пътят — вашето Шосе-17, и то ще ви заведе право в покрайнините на едно малко градче в северна Калифорния, казва се Сторивил. Продължете навътре към града и ще видите мигащите светлинни надписи на една бензиностанция.

— И после?

Паркъс сви рамене.

— Не знам, поне не със сигурност. Може би ще срещнеш някого, когото ще познаеш.

— Но как ще се прибе…

— Шшшт — каза Паркъс и сложи ръка на челото му точно както бе правила майка му, когато той беше…

(„Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов, нани, нани, Джеки, всичко е наред и всичко е наред…“)

…съвсем малък. — Стига толкова въпроси. Смятам, че оттук нататък всичко с теб и Ричард ще бъде наред.

Джек легна. Прегърна тъмната топка с едната си ръка. Клепачите му натежаха.

— Ти се държа като смело и предано момче, Джек — тържествено каза Паркъс. — Бих искал да беше мой собствен син… Поздравявам те за куража ти. И за твоята вяра. Хора в много светове ти дължат голяма благодарност. И смятам, че по един или друг начин доста от тях усещат това.

Джек успя да се усмихне.

— Постойте още малко — промълви той.

— Добре. Докато заспиш. Не се безпокой, Джек. Тук нищо няма да ви навреди.

— Мама винаги казваше…

Но преди да завърши мисълта си, сънят вече го беше победил.

Сънят по някакъв мистериозен начин продължи да предявява претенции към него и на следващия ден, когато Джек вече беше буден. Или ако не сънят, поне някаква защитна способност на ума, която превърна по-голямата част от този ден в нещо размазано и колебливо като сън. Той и Ричард, който се влачеше едва-едва също като него, стояха под най-високото дърво в света. Десет души не биха могли да го обхванат с ръце. Дървото се извисяваше до небето. В гората от невероятно високи дървета то бе същински великан, ясен пример за плодородието на Териториите.

„Не се безпокой“ — бе казал Паркъс в мига, когато се канеше да се изпари като Червения котак. Джек отметна глава, за да погледне към върха на дървото. Макар и да не го осъзнаваше напълно, бе емоционално изтощен. Огромното дърво само леко го учуди. Джек опря ръка в изненадващо гладката му кора. „Убих човека, който е убил баща ми“ — рече си той. Стисна здраво тъмната, сякаш мъртва топка на талисмана. Ричард гледаше нагоре към гигантската корона на дървото, извисяващо се над тях като небостъргач. Морган беше мъртъв, Гардънър също, а снегът на плажа би трябвало да се е стопил досега. И все пак не всичкият бе изчезнал. Джек се чувствуваше така, сякаш главата му беше пълна с преспи. Някога си бе мислил — сега му се струваше, че е било преди хиляда години — че ако наистина допре ръцете си до талисмана,ще бъде така изпълнен с триумф и възбуда и благоговение, та сигурно ще се пръсне. Но сега изпитваше само трохичка от всичко това. В главата му валеше сняг и той не виждаше по-далеч от инструкциите на Паркъс. Осъзна, че огромното дърво го повдига.

— Хвани ръката ми — рече той на Ричард.

— Но как ще се приберем у дома?

— Не се безпокой — отвърна Джек и стисна ръката му. Джек Сойер нямаше нужда да го повдига дърво. Джек Сойер беше ходил в Прокълнатите земи, бе победил черния хотел, Джек Сойер беше смел и предан. Джек Сойер беше преуморено дванадесетгодишно момче и в мозъка му сякаш валеше сняг. Той без усилия се пренесе в своя собствен свят, а Ричард, стиснал ръката му, се плъзна през всички препятствия заедно с него.