Стивън Кинг - Талисманът

И тогава режеща болка прониза главата му и той усети, че по вледенената му ръка се стича топла кръв — и двете му усещания доказваха, че независимо дали се радва, или не, Ричард Луелин Слоут още не беше мъртъв. Той бе само ранено страдащо създание. Върхът на главата му сякаш беше отрязан. Нямаше правилна представа къде може да е. Очите му се фокусираха доста дълго преди да му докладват, че лежи върху сняг. Значи беше зима. От небето продължаваше да вали. После чу гласа на баща си и отново си спомни всичко.

Ричард не отмести ръка от темето си, но леко наклони брадичка, за да може да погледне по посока на бащиния си глас.

Джек Сойер държеше талисмана — това бе следващото нещо, което Ричард откри, и отново изпита огромно облекчение, както когато си бе помислил, че е мъртъв. Даже без очила забеляза, че Джек имаше непокорен и смел вид и това дълбоко го развълнува. Джек изглеждаше… изглеждаше като герой. Това беше всичко. Изглеждаше мръсен, разчорлен, безбожно млад и неподходящ за ролята в почти всяко отношение, но несъмнено приличаше на герой.

И Ричард откри, че сега Джек просто беше Джек. Необикновеното, невероятно излъчване на филмова звезда, благоволила да се поразходи наоколо като дрипаво облечен дванадесетгодишен хлапак, бе изчезнало. И това направи героизма на Джек още по-впечатляващ в очите на Ричард.

Баща му се хилеше като хищник. Но това не бе неговият баща. Неговият баща бе свършил много отдавна — бе разяден отвътре от завистта си към Фил Сойер, от ненаситността на амбициите си.

— Можем да продължим така до безкрайност — каза Джек. — Аз никога няма да ти дам талисмана, а ти никога няма да можеш да го разрушиш с приспособлението си. Откажи се.

Ключът в бащината му ръка бавно се раздвижи и се наведе надолу. И той, и алчното нещастно лице на баща му се бяха насочили право към него.

— Първо ще направя Ричард на парчета — каза Слоут. — Искаш ли да видиш приятеля си Ричард, превърнат в бекон? А? Искаш ли? Аз, разбира се, няма да се поколебая да направя същата услуга и на оная чума до него.

Джек и Морган си размениха кратки погледи. Ричард разбра, че баща му не се шегува. Щеше да го убие, ако Джек не му отстъпи талисмана. Щеше да убие и Спийди, стария негър.

— Не прави това, Джек — успя да прошепне той. — Кажи му да върви по дяволите!

Джек му намигна и той едва не се побърка. Чу как гласът на баща му каза:

— Просто пусни талисмана.

И след това с ужас видя, че Джек разтвори дланите си и пусна талисмана да падне.

— Джек, недей!

Джек не погледна към Ричард. „Човек не притежава нещо, освен ако не може да се откаже от него! — гърмеше гласът на съзнанието му. — Не притежаваш нещо, освен ако не можеш да се откажеш от него! Каква е печалбата за човека! Печалбата за човека е никаква! Кръгла нула! И ти не си научил това в училище, научил си го на пътя, научил си го от Фърд Джанклоу, от Вълк и от Ричард, забиващ се с глава в скалите като «Титан II».“

Научил си тези неща или си умрял някъде по света, където не е имало ясна светлина.

— Стига убийства — каза той в изпълнената със сняг тъмнина на калифорнийския плаж. Би трябвало да се чувствува напълно смазан — след четиридневна непрекъсната поредица от ужаси в края на краищата бе изпуснал топката като преден защитник-новак, който има още много да учи. Беше я хвърлил и толкоз. И все пак той чуваше сигурния глас на Андерс, на Андерс, който бе коленичил пред Джек/Язон с надиплена дреха и наведена глава. Андерс, който бе казал: „И сичко шъ е добре, и сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!“

Талисманът светеше на плажа, а снегът се превръщаше в капчици по набраздената му повърхност, и всяка капчица беше дъга, и в този миг Джек разбра изумителната чистота на отказването от нещото, което ти е нужно.

— Стига кръвопролития! Хайде, счупи го, ако можеш. Съжалявам те.

Сигурно тъкмо последните думи съсипаха Морган Слоут. Ако му бе останала и частица здрав разум, Слоут щеше да изрови камък от нечовешкия сняг и да счупи талисмана… а той наистина можеше да бъде счупен, беше крехък, уязвим и незащитен.

Само че Слоут насочи ключа към него.

И когато го направи, съзнанието му се изпълни с верни, отвратителни спомени за Джери Бледсоу и съпругата му. Джери Бледсоу, когото той бе убил, и Нита Бледсоу, която би трябвало да бъде Лили Кавано… Лили, която го бе цапнала толкова силно, че от носа му потече кръв, единствения път когато пиян се бе опитал да я докосне.