Стивън Кинг - Талисманът

— Ей, Джеки.

Тихо. Отляво.

Джек се завъртя към гласа, държеше талисмана като фенерче. Светлината му прорязваше плътната снежна завеса. Нищо. Тъмнина… сняг… шумът на океана.

— Грешна посока, Джеки.

Завъртя се надясно, леко се подхлъзна по заледения сняг. По-близо. Бе го чул по-близо. Вдигна талисмана.

— Ела и го вземи, Слоут!

— Нямаш шанс, Джеки. Мога да го взема, когато си поискам.

Зад него… и още по-близо. Но когато вдигна талисмана, не се виждаше никакъв Слоут. Снегът бръснеше лицето му. Пое си дъх и се разкашля от студа.

Слоут се кискаше някъде точно пред него.

Джек се отдръпна и почти се спъна в Спийди.

— Опала, Джеки!

Една ръка се появи от мрака отляво и издърпа ухото му. Той се обърна натам, сърцето му биеше като лудо, очите му щяха да изхвръкнат. Подхлъзна се и се подпря на коляно.

Ричард изстена някъде съвсем наблизо.

Високо горе в тъмнината, която Слоут някак си бе успял да повика, избухна канонада от гръмотевици.

— Хвърли ми го! — присмя му се Слоут. Танцуваше пред Джек в бурята, щракаше с пръсти с дясната си ръка и размахваше ключа към него с лявата в някакъв странен синкоп. Дяволски му заприлича на някогашен римски пълководец. — Хвърли ми го! Защо да не го направиш, а? Като на стрелбище, Джек! Изкуствено гълъбче! Добрият чичо Морган! Какво ще кажеш, Джек? Опитай, а! Хвърли топката и печелиш дъвка!

И Джек откри, че е придърпал талисмана към дясното си рамо очевидно с намерение да направи точно това. „Опитва се да те измами, опитва се да те уплаши, опитва се да те накара да го метнеш, да…“

Слоут се стопи назад в мрака. Снежинките бясно се въртяха.

Джек нервно се обърна, но не успя да види Слоут. „Може би си е отишъл. Може би…“

— Какво става, Джеки?

Не. Още беше тук. Тук някъде. Вляво.

— Смеех се като побъркан, когато баща ти умираше, Джеки. Смеех се в лицето му. Когато моторът му най-после спря, почувствувах…

Гласът му изчурулика. Заглъхна за миг. Върна се. Отдясно. Джек се завъртя натам, без да разбира какво става. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— … че сърцето ми изпърха като птичка с криле, Джеки. Така си беше.

От тъмнината изскочи камък, предназначен не за Джек, а за стъклената топка. Джек отскочи, мъгляво мерна Слоут. Той отново изчезна.

Пауза… и Слоут пак беше там и свиреше на нова плоча.

— Чуках майка ти, Джеки.

Гласът дойде откъм гърба му. Тлъста гореща ръка шляпна дъното на панталоните му.

Джек се завъртя, този път почти се спъна в Ричард. Сълзи — горещи, болезнени, яростни — потекоха от очите му. Мразеше ги, но ги имаше и нищо в света не би могло да ги отрече. Вятърът страховито пищеше. „Вълшебството е в теб“ — беше казал Спийди, но къде бе вълшебството сега? Къде, о, къде, къде?

— Не смей да говориш за майка ми!

— Дълго я чуках — радостно добави Слоут.

Отново отдясно. Дебела, танцуваща в мрака сянка.

— Чуках я по нейно желание, Джеки!

Зад него! Близо!

Джек се обърна. Вдигна талисмана. Той изхвърли сноп бяла светлина. Слоут се отдръпна назад, но не преди Джек да види сгърченото му от гняв и болка лице. Светлината бе докоснала Морган, бе го наранила.

„Няма значение какво говори. Той лъже и ти знаеш, че е така. Но как може да прави това? Прилича на Едгар Бергън. Не… по скоро на индианците, които в тъмното се приближават към влака. Как го прави, о, как го прави?“

— Този път ми поопърли мустаците, Джеки — каза Слоут и мелодично изхихика. Беше малко задъхан, но не достатъчно. Съвсем не достатъчно. Самият Джек дишаше като куче в горещ летен ден. Очите му френетично се мъчеха да открият Слоут в тъмнината. — Но аз още няма да го насоча към теб, Джеки. Поне още не. Та за какво говорехме? О, да. За майка ти…

Леко изчуруликване… леко заглъхване… и след това в тъмнината изсвистя камък и удари Джек по слепоочието. Той се завъртя, но Слоут отново бе изчезнал, пъргаво бе отскочил назад в снега.

— Беше обвила хубавите си дълги крака около мен и стискаше, стискаше, докато не изревах за милост! — декларира Слоут вдясно от Джек.

„Не му разрешавай да те вбеси, не му разрешавай да…“

Но просто не можеше да се овладее. Този гадник говореше за майка му, за неговата майка.

— Млъкни! Престани!

Сега Слоут беше пред него — толкова близо, че Джек го видя ясно въпреки плътната снежна пелена, но го зърна мъжделиво само за миг, както човек може да мерне лице под водата през нощта. Нов камък изскочи от тъмнината и го удари по тила. Той залитна напред и отново едва не се спъна в Ричард — Ричард, който бързо изчезваше под покров от сняг.