Стивън Кинг - Талисманът

А на десет метра от него талисманът озаряваше с лъчистата си светлина покрития с черен пясък плаж. Ричард го нямаше, но този факт засега не впечатли Джек.

Морган беше наметнат с тъмносиня пелерина, прихваната на врата със закопчалка от ковано сребро. Панталоните му бяха същите, само че бяха натъпкани в черни ботуши.

Този Морган вървеше с леко накуцване, изкривеният му крак оставяше в пясъка линия от къси тирета. Сребърната закопчалка на пелерината му се залюля и увисна и Джек забеляза, че сребърният предмет няма нищо общо с пелерината, която бе завързана с най-обикновен тъмен шнур. Това беше някакво украшение. За момент му се стори, че е миниатюрна пръчка за голф, едно от тези неща, които някоя жена може да свали от гривната си и да носи около шията си просто за удоволствие. Но когато Морган се приближи, той видя, че то е твърде тънко и изобщо не завършва като пръчка за голф, а е заострено.

Приличаше на гръмоотвод.

— Не, изобщо не изглеждаш добре, момче — каза Морган дьо Орис и пристъпи към Джек, който лежеше със свити крака, стенеше и притискаше слабините си. Наведе се напред, опрял ръце в коленете си, и го разгледа, както човек разглежда животно, което е премазал с колата си. Някое напълно безинтересно животно като мармот или катерица. — Ни най-малко. — Наведе се още по-близо. — Ти ми беше голям проблем. Причини големи вреди. Но в края на краищата…

— Мисля, че умирам — прошепна Джек.

— О, още не. Знам, че така ти се струва, но повярвай, още не умираш. След пет-шест минути наистина ще разбереш как се чувствува умиращ човек.

— Не… наистина… разкъсан съм… отвътре — изстена Джек. — Наведи се… искам да ти кажа… да помоля… да изпрося…

Тъмните очи на Морган просветнаха върху бледото му лице. От сладката мисъл, че Джек ще моли и проси, най-вероятно. Той се наведе още по-надолу и лицето му почти докосна лицето на момчето, чиито крака бяха силно свити в отговор на силната болка. Сега те се изхвърлиха като бутало напред и нагоре. За миг Джек изпита чувството, че ръждясало острие го разпаря от гениталиите до стомаха, но звукът, който се чу, когато сандалите му удариха лицето на Морган, пукнаха устните му и накараха носа му да изхрущи, напълно го обезщети за болката.

Морган дьо Орис залитна назад и изрева от болка и изненада. Пелерината му изпърха като крила на огромен прилеп.

Джек се изправи. За миг зърна черния замък — много по-голям отколкото бе „Азенкур“, всъщност сякаш разпрострян върху цели акри — и се хвърли напред покрай лежащия в безсъзнание (или мъртъв) Паркъс. Втурна се към талисмана, който лежеше и кротко грееше върху пясъка и докато тичаше се пренесе обратно в Американските територии.

— Ах, ти копеле мръсно! — изрева Морган Слоут. — Ти, копеленце проклето! Лицето ми, лицето ми, ах как само нарани лицето ми!

Нещо изпращя. Замириса на озон. Ярка синьо-бяла разклонена светкавица мина вдясно от Джек и разтопи пясъка като стъкло.

След това той отново държеше талисмана — отново го имаше! Режещата болка в слабините му изведнъж започна да намалява. Протегна напред стъклената топка и се обърна към Морган.

От устните на Слоут капеше кръв. Той притискаше с ръка бузата си. Джек се надяваше, че му е счупил поне няколко зъба. В другата си ръка Морган държеше нещо като ключ, което току-що бе изпратило светкавица в пясъка зад Джек, и го протягаше напред в някакво странно подражание на позата на момчето.

Джек се придвижваше странишком с протегнати напред ръце. Талисманът променяше цветовете във вътрешността си като някаква машина за дъги. Той сякаш разбираше, че Слоут е наблизо, понеже Джек усещаше — повече отколкото чуваше — че набразденото стъклено кълбо е започнало да бръмчи. То сякаш трептеше в ръцете му. Изведнъж в него се отвори ярка бяла ивица, която приличаше на сноп светлина, минаващ точно през центъра му, и Слоут се изви с рамо към Джек и насочи ключа към главата му. Изтри кръвта от долната си устна и изсъска:

— Ти ме нарани, вонящо копеленце. Не си въобразявай, че тази стъклена топка може да ти помогне сега. Нейното бъдеще е още по-кратко от твоето собствено.

— Тогава защо се страхуваш от нея? — попита момчето и отново я протегна напред.

Слоут се присви, сякаш талисманът също би могъл да запрати по него светкавица.

„Морган не знае какво може да прави той — осъзна Джек. — Той не знае нищо за талисмана. Знае само, че иска да го притежава.“

— Веднага го хвърли — каза Слоут. — Пусни го веднага, мошеник такъв, или ей сегичка ще отрежа върха на главата ти. Пусни го.