Стивън Кинг - Талисманът

— Нулева! — каза Гардънър. — Кажи „алилуя“! — И замахна със смъртоносния нож, но Джек успя да задържи ръката му.

— Джек! — повторно изкрещя Ричард.

Сънлайт Гардънър се бе втренчил в него с почти птича физиономия. Продължаваше да натиска надолу ножа.

„Не знаеш ли какво е направил Сънлайт? — каза гласът на Спийди. — Още ли не си разбрал?“

Джек погледна право в окото на Гардънър, което лудешки се въртеше. Да.

Ричард се втурна, ритна Гардънър по глезена, а после го халоса със слабия си юмрук по слепоочието.

— Ти си убил баща ми — каза Джек.

Единственото око на Гардънър изпусна искри.

— Ти уби сина ми, най-лошо копеле!

— Морган Слоут ти е наредил да убиеш баща ми и ти си го направил!

Гардънър натискаше ръката си надолу, ножът вече бе само на сантиметри от Джек. Жълти хрущяли и съсирена кръв блъвнаха от дупката, където по-рано бе дясното му око.

Джек изпищя — от ужас, ярост и дълго прикривано чувство за безпомощност и изоставеност, последвало смъртта на баща му. Откри, че е успял да изблъска ръката на Гардънър обратно нагоре. Отново изпищя. Останалата без пръсти лява ръка на Гардънър удряше неговата. Успя да извие китката на Гардънър, но усети, че чуканчето му се промъква между гърдите и ръката му. Продължи да налага Гардънър, но той все пак почти успя да достигне талисмана с осакатената си лява ръка и наклони лице към Джек.

— Алилуя — прошепна той.

Джек го избута встрани — не знаеше, че има толкова сила. Дърпаше ръката, която стискаше ножа. Изви китката й, сухожилията и изпъкнаха като въжета. Най-сетне ножът падна, безвреден като чуканчето, което продължаваше да мушка ребрата му. Джек блъсна с цялото си тяло смахнатия Гардънър, който отлетя встрани, и тръгна с талисмана към него.

— Какво правиш? — изписка Ричард.

Така трябваше. Точно така. Джек се приближаваше към Гардънър, протегнал талисмана към него. Гардънър се ухили, нова порция кръв блъвна от празната му очна дупка. Той се наведе за ножа си. Джек се втурна и допря набраздената топла повърхност на талисмана до челото му. Както Руел, така и Гардънър. Отскочи назад.

Гардънър изрева като ранено животно. Там където го бе докоснал талисманът, кожата му почерня и бавно се превърна в лепкава течност, свличаща се по черепа му. Джек отстъпи още една крачка. Гардънър падна на колене. Цялата кожа върху главата му се превърна в стопен восък. След половин секунда от яката на изпоцапаната му риза стърчеше само проблясващ череп.

„Е, свърших с теб — помисли си Джек. — Хайде, прав ти път!“

— Добре — въздъхна Джек. Чувствуваше се изпълнен с някаква луда увереност. — Да вървим нататък, Ричи. Хайде да…

Той погледна към Ричард и видя, че приятелят му отново е на прага на припадъка. Едва се държеше на крака. Очите му бяха полузатворени и замаяни.

— А може би май ще е по-добре да не участвуваш в последното действие.

Ричард поклати глава.

— Идвам, Джек. Сийбрук Айланд. Ще измина целия път… до края.

— Ще трябва да го убия — каза Джек. — Ако мога.

Ричард упорито тръсна глава.

— Но не баща ми. Казах ти. Баща ми е мъртъв. Оставиш ли ме, ще пълзя. Ако трябва, ще пропълзя направо през мръсотията, която онзи човек остави след себе си.

Джек погледна към скалите. Не виждаше Морган, но не се съмняваше, че е някъде там. И ако Спийди бе още жив, в този миг Морган може би предприемаше стъпки да промени ситуацията.

Опита се да се усмихне, но не успя.

— Помисли за бацилите, които биха могли да те прихванат. — Поколеба се, после неохотно подаде талисмана на Ричард. — Аз ще те нося, но ти трябва да носиш това. Не го изпускай, Ричард. Изпуснеш ли го…

Какво бе казал Спийди?

— Изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Няма да го изпусна.

Джек пъхна талисмана в ръцете на Ричард и видът му отново сякаш се подобри… но не колкото преди. Лицето му изглеждаше ужасно изморено. Окъпано от ярката светлина на талисмана, то приличаше на лицето на мъртво дете, осветено от светкавицата на полицейски фотоапарат.

„От хотела е. Той му действува като отрова.“

Но не беше от хотела, поне не само. Беше от самия Морган. Морган му действуваше като отрова. Джек се обърна и откри, че му е трудно даже за миг да откъсне очи от талисмана. Наведе се и направи с ръцете си стреме.

Ричард се покатери. С едната си ръка държеше талисмана, а с другата го прегърна през врата. Джек хвана бедрата му.

„Той е лек като перо. Просто има свой собствен рак. Имал го е през целия си живот. Морган Слоут е като радиоактивен от зло и Ричард умира от разпада.“