Стивън Кинг - Талисманът

Ричард вдигна обърнатата си нагоре длан. Върху нея все още се виждаха недоизлекувани червени петна.

— Мисля, че сме в правото си — каза той. — Да вървим.

Джек плясна дланта на Ричард със своята и двамата тръгнаха към коридора. Ричард вървеше, обвил с една ръка врата на Джек. Когато стигнаха до средата на коридора, той огледа купчините изкривен метал и възкликна:

— Какво по дяволите е това?

— Стари джезвета — отвърна Джек и се усмихна.

— Джек, какво, за Бога…

— Няма значение, Ричи. — Джек се хилеше и все още се чувствуваше добре, но в същото време вече усещаше напрежението, което обземаше тялото му. Земетресението бе свършило… но не съвсем. Морган сигурно ги чакаше отвън заедно с Гардънър.

„Няма значение. Ще стане както ни е писано.“ Стигнаха до фоайето и Ричард смаяно огледа стълбището, разцепеното на две бюро, изпопадалите трофеи. Препарираната глава на някаква черна мечка бе забила нос в една от дупките на пощенската кутия, сякаш надушваше нещо хубаво — медец, може би.

— Олеле! Това място е готово съвсем да се разпадне! — констатира Ричард.

Джек го поведе към двойните врати и забеляза как приятелят му почти алчно поглъща с очи тънкия слънчев лъч.

— Ричард, наистина ли си готов за това?

— Да.

— Баща ти чака отвън.

— Не. Не е баща ми. Той е мъртъв. Отвън е… как го наричаше ти? Неговият двойник.

— Така ли?

Ричард кимна. Въпреки близостта на талисмана, той отново започваше да изглежда изтощен.

— Точно така.

— Сигурно ще ни побъркат от стрелба.

— Е, ще направя каквото мога.

— Обичам те, Ричард.

Ричард изнурено се усмихна.

— И аз те обичам, Джек. Хайде да вървим, преди да съм загубил смелостта си.

Слоут наистина вярваше, че държи всичко под контрол: — ситуацията, разбира се, но още по-важно — самия себе си. Продължи да го вярва до мига, в който видя сина си — очевидно слаб, очевидно болен, но все още напълно жив — да излиза от черния хотел, обвил ръка около врата на Джек Сойер и облегнал глава на рамото му.

Освен това Слоут бе вярвал, че най-сетне е успял да постави под контрол чувствата си към келемето на Фил Сойер, понеже единствено предишната му сляпа ярост му бе попречила да се справи с Джек първо в павилиона на кралицата, а след това в Средния запад. Господи, той бе пресякъл Охайо невредим, а Охайо се намираше само на едно мигване от Орис, крепостта на другия Морган. Но неговата ярост го беше подтикнала към необмислено държане и момчето се бе измъкнало между капките. Той бе потиснал яростта си — но сега тя отново пламна разюздана и злостна, сякаш някой бе изсипал керосин върху тлеещ огън.

Синът на Сойер още жив. А неговият собствен любим син, на когото бе възнамерявал да предаде царството от светове и вселени, се облягаше и търсеше подкрепа от ненавистното келеме!

И това не беше всичко. В ръцете на Сойер като същинска звезда, паднала от небето, блещукаше и проблясваше талисманът. Даже от толкова далече Слоут усещаше силата му — чувствуваше се така, сякаш гравитационното поле на планетата изведнъж е станало по-силно, сякаш го дърпа надолу и създава затруднения на сърцето му, сякаш времето набира скорост, изсушава плътта му и замъглява очите му.

— Боли! — извика Гардънър.

Повечето от вълкодлаците, които бяха устояли на земетресението и се бяха събрали около Морган, сега се разбягаха, покрили лицата си с ръце. Няколко от тях безпомощно повръщаха.

За миг Морган изпита смразяващ страх… и след това яростта, възбудата и лудостта, които се подхранваха от непрестанно нарастващите му, грандиозни мечти за всемирно господство, разкъсаха нишките на самоконтрола му.

Той вдигна ръце към ушите си, напъха палците си в тях и ги натика толкова навътре, че го заболя. После изплези език и разклати пръстите си към господин Джек Мръсника, който скоро ще бъде мъртъв. След миг горните му зъби се спуснаха като желязна порта и откъснаха връхчето на люлеещия му се език. Слоут даже не забеляза това, а сграбчи Гардънър за противокуршумната жилетка.

Лицето на Гардънър светеше от страх.

— Излязоха! Той го е взел, Морган… господарю… трябва да бягаме, наистина трябва да бягаме…

— Застреляй го — изпищя Морган в лицето му. От езика му хвърчаха пръски кръв. — Застреляй го, малодушен страхливец такъв! Той уби сина ти! Застреляй го и пръсни шибания талисман! Прицели се в ръцете му и го направи на парчета!

Слоут започна да танцува бавно напред-назад пред Гардънър. Лицето му се кривеше страховито, палците бяха набутани в ушите му, пръстите се клатеха покрай главата му, прехапаният му език ту се подаваше, ту се скриваше в устата му като един от онези новогодишни гирлянди, които се развиват с надуване. Приличаше на дете-убиец — жизнерадостно и ужасно в същото време.