Стивън Кинг - Талисманът

Той захвърли радиостанцията. Тя се разпукна. Дузини гърчещи се буболечки с дълги мустачета заизлизаха от нея.

Морган се наведе и задърпа ревящия, побледнял Гардънър.

— Ставай, прекрасни — каза той.

Ричард несъзнателно изкрещя, когато масата, върху която лежеше, подскочи и го хвърли на пода. Викът му изтръгна Джек от хипнотичното съзерцание на талисмана и той осъзна, че „Азенкур“ стене като кораб по време на ураган. Огледа се. Дъски се къртеха, подскачаха и откриваха прашния гредоред отдолу. Гредите мърдаха напред-назад като совалки върху стан. Червеи-албиноси се гърчеха и бягаха от ясната светлина на талисмана.

— Ричард, идвам! — извика той и си запроправя път през люлеещия се под. Ново разлюляване го подхвърли нагоре и докато падаше, той се помъчи да държи високо блестящата сфера. Помнеше, че е уязвима и че ако бъде ударена достатъчно силно, ще се счупи и само Бог знаеше какво би станало после. Подпря се на едно коляно, но пак бе запратен на пода. Най-сетне успя да стане.

Долу Ричард отново изпищя.

— Ричи! Идвам!

Над главата му сякаш зазвъняха звънчета. Погледна нагоре и видя, че полилеят се движи насам-натам като махало все по-бързо и по-бързо. Кристалните му висулки звънтяха. Докато Джек гледаше, веригата му се скъса и той удари разкривения под като бомба с пълнеж от диаманти, вместо от динамит. Разхвърчаха се стъкла.

Обърна се и излезе от балната зала с големи, залитащи крачки — приличаше на комик, изпълняващ ролята на пиян моряк.

Сега по коридора. Залитна първо към едната, после към другата стена, когато подът се разлюля и се разцепи. Всеки път при удрянето си в стена Джек държеше талисмана далеч от себе си, протегнатите му ръце приличаха на маша, в която кълбото светеше като нажежен до побеляване въглен.

„Никога няма да успееш да слезеш по стъпалата.“

„Трябва. Трябва.“

Стигна до площадката, където се бе срещнал с черния рицар. Светът отново се надигна. Джек се олюля и видя, че шлемът лудешки се търкаля по пода. Стъпалата се движеха на големи измъчени вълни. Докато ги гледаше, усети, че му се повръща. Едно от стъпалата се килна напред и зад него зейна черна дупка.

— Джек!

— Идвам!

„Няма начин да слезеш. Няма начин, малкия!“

„Трябва. Трябва“

Внимателно крепящ в ръце крехкия талисман, Джек тръгна надолу по стъпалата, които приличаха на летящо килимче, сграбчено от ураган.

Стъпалата се надигнаха и той се люшна, изпищя и политна към дупката, през която бе пропаднал шлемът на черния рицар. Притискаше талисмана към гърдите си с дясната си ръка и размахваше лявата зад гърба си, дано успее да се хване за нещо. Нямаше за какво. Петите му стигнаха ръба и хлътнаха назад над забвението.

Петдесет секунди бяха изминали от началото на земетресението. Само петдесет секунди — но хората, преживели земетресение, ще ви кажат, че обективното време, часовото време, губи цялото си значение в такива случаи. Три дни след земетресението в Лос Анжелос през 1964 година телевизионен репортер попита един от оцелелите, който се намирал близо до епицентъра, колко време са продължили трусовете. „Те още продължават“ — спокойно му отвърна запитаният.

Шестдесет и две секунди след началото на земетресението почти всички хълмове в Пойнт Венути решиха да отстъпят пред съдбата и да станат низини. Те се стовариха върху града с кално изпъшкване и оставиха една-единствена издатина от по-твърди скали да сочи към „Азенкур“ като обвиняващ пръст. От един от хлътналите хълмове някакъв мръсен комин стърчеше като възбуден пенис.

Морган Слоут и Сънлайт Гардънър стояха на плажа и се подкрепяха взаимно. Гардънър бе свалил пушката. Няколко вълкодлака с почти изхвръкнали от ужас очи се бяха присъединили към тях. Прииждаха и други. Всички се бяха променили или се променяха в момента. Дрехите висяха по телата им като дрипи. Морган видя как един от тях се хвърля на разлюляната земя и започва да я хапе, сякаш тя е враг, който може да бъде убит. Отмести поглед от тази лудост и я забрави. Камионетка с надпис „Палавник“ пресичаше площада на Пойнт Венути, където някога деца бяха молили родителите си за сладолед и сувенири, украсени с щампи на „Азенкур“. Камионетката стигна срещуположната страна, пресече тротоара и с рев се понесе към плажа, като прегазваше всичко по пътя си. Една последна пукнатина се отвори в земята и камионетката с надпис „Палавник“, която бе убила Томи Удбайн, изчезна завинаги. Резервоарът й избухна и над пукнатината се извиха пламъци. Слоут смътно се сети за баща си, проповядващ за огньове на Петдесетница. После земята се затвори.