Стивън Кинг - Талисманът

Сърцето му подскочи и хиляди слънца избухнаха в мъглявините.

Той видя безброй врабчета в безброй светове и забеляза падането или благополучието на всяко от тях.

Той умря в геената на рудниците в Териториите.

Той живя като грипен вирус върху вратовръзката на Етъридж.

Той се носи с вятъра над далечни места.

Той беше…

О, той беше…

Той беше Бог. Бог или нещо толкова близо, че изобщо нямаше разлика.

— Не! — ужасен изпищя Джек. — Не. Не искам да бъда Бог! Моля, о, моля! Не искам да бъда Бог. Аз искам само да спася живота на мама!

И изведнъж безкрайността се събра като ръка губещи карти в ловките пръсти на комарджия. Стесни се до лъч ослепителна бяла светлина, след който тръгна Джек, за да се върне в балната зала, където бяха минали само няколко секунди. Продължаваше да държи талисмана в ръце.

Навън земята бе започнала да се друса и тресе като ориенталска танцьорка. Приливът заприижда, после промени решението си, отдръпна се и остави след себе си пясък, потъмнял като бедрата на амбициозна новачка в Холивуд. А на този пясък се мятаха странни риби — някои приличаха на пихтиести купчинки очи.

Канарите зад града бяха изветрени седиментни скали, но за всеки геолог би било достатъчно само да ги погледне, за да ви каже, че в сравнение със седиментната класификация те са това, което са новобогаташите в сравнение с нюйоркското висше общество. Хълмовете на Пойнт Венути бяха просто кал с ерекция. Те изскърцаха и се пропукаха във всички посоки. Задържаха се за миг, новите пукнатини се отваряха и затваряха като мъчеща се да си поеме дъх уста, после рухнаха в свлачище върху града. Посипа се дъжд от пръст, примесена с големи колкото фабриките в Толидо камъни.

Отрядът вълкодлаци на Морган бе покосен още при внезапната атака на Джек и Ричард срещу лагера „Рединис“. Сега броят им намаля още повече, защото много от тях се разбягаха в суеверен ужас с писъци и хленч. Някои катапултираха обратно в собствения си свят. Единици се отърваха — повечето потънаха между тамошните разместващи се пластове. Катаклизмите в този свят се пренасяха във всички светове, сякаш ги беше пробила кухата сонда на геодезист. Три вълкодлака, облечени в кожени якета като мотоциклетистите от „Демоните на Фресно“, се добраха до колата си — праисторически „Линкълн Марк IV“ — и успяха да пропътуват две преки с гърмящ от касетофона тромпет на Хари Джеймс преди от небето да падне един огромен камък и да ги премаже заедно с колата.

Други просто кряскаха и тичаха из улиците. Промяната им започваше. Пред един от тях вървеше жената с промушената през зърната на гърдите й верига. Тя спокойно скубеше косата си на големи кичури. Спря и протегна един от тях към вълкодлака. Окървавените корени потрепваха като водорасли, а тя танцуваше на място върху тресящата се земя.

— Ето! — лъчезарно усмихната извика тя. — Букет! За теб!

Вълкодлакът, ни най-малко лъчезарен, й откъсна главата с едно изщракване на челюстите и продължи да тича, да тича, да тича.

Джек разучаваше нещото в ръцете си, бездиханен като дете, към което се е приближило плашливо горско животно, за да яде от шепата му.

То светеше между дланите му, уголемяваше се и се смаляваше, уголемяваше се и се смаляваше.

„Съзвучно с моя пулс“ — помисли си той.

Сякаш беше от стъкло, но в същото време Джек изпитваше усещането, че държи нещо гъвкаво. Притисна го леко и то поддаде. От точките, в които го бе притиснал, към вътрешността се понесоха омайни цветни вълни: мастиленосини откъм лявата му ръка и тъмнокарминови откъм дясната. Той се усмихна… но изведнъж усмивката му помръкна.

„Така може би убиваш милион хора — пожари, наводнения и Бог знае още какво. Спомни си за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк, след…“

— Не, Джек — прошепна талисманът и той разбра защо се бе отзовал на внимателното притискане на ръцете му. Той беше жив, разбира се, че беше. — Не, Джек: „Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… и всички неща наистина ще бъдат наред. Само вярвай, бъди предан и устоявай. Не се огъвай сега.“

Спокойствие. Мир.

„Дъга, дъга, дъга“ — помисли си Джек и се запита дали някога ще може да се раздели с тази удивителна играчка.

На плажа досами дъсчената пътека Гардънър ужасен лежеше по корем, забил пръсти в пясъка. Скимтеше.

Морган се заклатушка към него като пиян и смъкна торбата с радиостанцията от рамото му.

— Стойте на открито! — изрева той в нея, после осъзна, че не е натиснал бутона за предаване и го направи. — Стойте на открито! Опитате ли се да излезете от града, шибаните скали ще се срутят върху вас! Елате насам! Елате при мен! Няма нищо страшно! Това са само проклети специални ефекти! Слизайте насам! Обградете плажа! Тези от вас, които дойдат, ще бъдат възнаградени! Тези, които не дойдат, ще умрат в рудниците и Прокълнатите земи! Насам, насам! Тук е най-безопасно! Тук нищо не може да се срути върху вас! Насам, дявол да ви вземе!