Стивън Кинг - Талисманът

Мигът отмина. Облаците се сгъстиха и скриха странно ясното късче небе, снегът се засили и вечерта се разрази първата голяма зимна буря за сезона. Дони обаче бе разбрал — и за един кратък миг дори знаеше — какво всъщност означава чувството на обич и тържество. Познанието отмина бързо, както отминават сънищата след като се събудим… но той никога не забрави самото чувство — това почти зашеметяващо чувство за благодат, поне веднъж видяна и изпитана, вместо да бъде обещавана, а после отказвана; чувството за чистота и нежна, озаряваща обич; чувството на екстаз при възкресението на бялото.

Съдията Феърчайлд, който бе изпратил Джек и Вълк в дома „Слънчева светлина“, вече не беше никакъв съдия и щом изтечеше срокът на последното обжалване на присъдата му, щеше да отиде в затвора. Вече нямаше никакво съмнение, че ще свърши в затвора и че ще лежи дълго. Може би изобщо нямаше да излезе. Беше възрастен човек, с не много добро здраве. Ако не бяха намерили проклетите трупове…

Беше запазил присъствие на духа, доколкото беше възможно при създалите се обстоятелства, но сега, както седеше и си чистеше ноктите с дългото острие на джобното си ножче в кабинета в дома си, го затисна голямата сива вълна на депресията. Той изведнъж отдръпна ножчето от грубите си нокти, погледна го замислено и после пъхна острието в дясната си ноздра. Подържа го там за миг и след това прошепна: „О, по дяволите! Защо не?“ Рязко тласна ръка и изпрати десетсантиметровото острие на кратко, смъртоносно пътуване, като набучи първо синусите, а после и мозъка си.

Смоуки Ъпдайк седеше в едно от сепаретата на кръчмата в Оутли, преглеждаше фактури и събираше цифрите с калкулатора, произведен от „Тексас Инструмънтс“, точно както бе правил в деня, когато се запозна с Джек. Само че сега беше късен следобед и Лори вече обслужваше първите клиенти за вечерта. Грамофонът-автомат свиреше „По-добре пред себе си да имам ракия (отколкото фронтална лоботомия)“.

В един миг всичко беше съвсем нормално. В следващия Смоуки рязко се изправи и шапката от вестник падна от главата му. Той притисна с ръка бялата си тениска отляво — остра болка го прободе като сребърен шиш. „Господ си прибира вересиите“ — би казал Вълк.

В същия миг скарата подскочи във въздуха и се пръсна със силен гръм. Удари се в някакъв рекламен надпис на тавана и го откъсна. Той с трясък се стовари на пода. Пространството зад бара почти веднага се изпълни със задушливата миризма на газ. Лори изпищя.

Грамофонът-автомат се завъртя по-бързо: 45 оборота в минута, 78, 150, 400! Полутъжните-полукомични ридания на певицата се превърнаха в задъхано умопомрачено бръщолевене на катерици. След секунда капакът на грамофона излетя. Разхвърча се цветно стъкло.

Смоуки погледна калкулатора си и видя, че в червеното прозорче присветва една и съща дума: „Талисман — Талисман — Талисман — Талисман“.

Точно тогава очите му се пръснаха.

— Лори, изключи газта! — кресна един от клиентите, свлече се от високото столче и се обърна към Смоуки. — Смоуки, кажи й… — Изпищя от страх, като видя от дупките, където би трябвало да са очите на Смоуки Ъпдайк, да блика кръв.

Миг по-късно кръчмата в Оутли хвръкна във въздуха и преди пожарните коли да успеят да пристигнат от Кучиград и Елмира, почти целият център на градчето беше в пламъци.

Не е кой знае каква загуба, деца, кажете „амин“.

В училището „Тейър“, където както винаги цареше обичайната нормалност (като изключим краткия промеждутък, който живеещите в пансионите си спомняха само като поредица от смътни, някак си свързани сънища), тъкмо започваха последните часове. Това, което беше мек сняг в Индиана, тук в Илиной бе студен дъжд. Учениците седяха замислени и сънливи в класните си стаи.

Внезапно камбаните на параклиса забиха. Главите се изправиха. Очите се отвориха широко. В цялото училище „Тейър“ полузабравените сънища сякаш се подновиха.

Етъридж седеше в час по висша математика и ритмично притискаше с ръка страхотно възбудения си член, докато гледаше с невиждащи очи логаритмите, изписвани един след друг на черната дъска от стария господин Хънкинс. Мислеше си за сладката келнерка, с която щеше да се задява в града след часовете. Тя не носеше чорапогащи, а колан с жартиери и нямаше нищо против да не си сваля чорапите, докато правят любов. Изведнъж Етъридж се загледа през прозореца, забравил ерекцията си, забравил келнерката с дългите крака и лъскавите найлонови чорапи — просто без никаква причина се сети за Слоут. Прекалено възпитаният дребен Ричард Слоут, който по всички критерии би трябвало да се класифицира като лигльо, но някак си не беше. Замисли се за него и се зачуди дали е добре. Кой знае защо му се струваше, че Слоут, който бе изчезнал от училище без разрешение преди четири дена и оттогава нищо не се бе чуло за него, се е забъркал в нещо неприятно.