Стивън Кинг - Талисманът

Той го гледаше как се спуска и нямаше никакво желание да избяга, но имаше чувството, че цели светове са изложени на риск, че цели светове висят на косъм. Истинска ли беше частта от Язон в него? Синът на кралица Лаура е бил убит — той беше призрак, в когото се кълняха хората от Териториите. И все пак Джек реши, че е истинска. Експедицията на Джек за талисмана — експедиция, която е била предназначена за Язон — го бе върнала към живота за малко — всъщност Джек имаше двойник, поне в известен смисъл. Ако Язон бе призрак, както рицарите бяха призраци, можеше като нищо да изчезне, когато блестящият, въртящ се глобус докосне протегнатите му нагоре ръце. Значи Джек щеше да го убие за втори път.

„Не се тревожи, Джек“ — прошепна му някакъв глас, топъл и ясен.

Спускаше се надолу — глобус, свят, светове. Той беше красота и топлина, той беше доброта, той беше възкресение на бялото. И както винаги е било и винаги трябва да бъде с бялото, беше ужасно крехък.

Докато талисманът се спускаше, в главата на Джек преминаваха светове. Сега не пропадаше през пластове действителност, а виждаше цял космос от действителности — препокриващи се, свързани като риза от

(действителност)

железни брънки.

„Протегнал си ръце към вселена от светове, към космос от доброта, Джек. — Гласът бе на баща му. — Не го изпускай, синко. В името на Язон, не го изпускай!“

Светове върху светове върху светове — някои великолепни, други като ад, осветявани за миг от топлата бяла светлина на тази звезда, на този кристален глобус, прорязан от тънки гравирани линии. Той бавно се спускаше надолу към протегнатите треперещи ръце на Джек Сойер.

— Ела при мен! — извика му момчето, както му бе пропявал самият талисман. — Хайде, ела при мен!

Беше на метър от ръцете му и ги обливаше с меката си, целебна топлина, после дойде по-близо и по-близо. Поколеба се за миг, като се въртеше бавно с леко наклонена ос, и Джек вече виждаше по повърхността му блестящите, трептящи очертания на континенти, океани и снежни върхове. Поколеба се… и после бавно се плъзна в протегнатите ръце на момчето.

Лили Кавано, която бе потънала в неспокоен сън, след като и се стори, че чува гласа на Джек някъде отдолу, стреснато се изправи в леглото. За пръв път от седмици восъчножълтите й бузи порозовяха. В очите й блесна дива надежда.

— Язон? — ахна тя и се намръщи. Синът й не се казваше така. Но в съня, от който току-що се събуди, беше имала син с това име, а и самата тя бе друга жена. Всичко идваше от лекарствата, разбира се. Лекарствата просто изкривяваха сънищата й.

— Джек? — пак опита тя. — Джек, къде си?

Нямаше отговор… но тя го усещаше, беше сигурна, че е жив. За пръв път от много време — шест месеца може би — се чувствуваше наистина добре.

— Джеки — изрече тя и грабна цигарите си. Погледна ги за миг и ги запрати в другия край на стаята, където те тупнаха върху купчината боклуци в камината, които възнамеряваше да изгори привечер. — Мисля, че току-що се отказах от цигарите за втори и последен път в живота си, Джеки. Дръж се, хлапе. Мама те обича.

Изведнъж усети, че се е ухилила широко без никаква причина.

Дони Киган, който дежуреше в кухнята на дома „Слънчева светлина“, когато Вълк излезе от сандъка, беше оцелял в онази ужасна нощ. Джордж Ъруинсън, вторият дежурен, не бе имал този късмет. Сега Дони живееше в доста по-традиционно сиропиталище в Мънси, Индиана. За разлика от някои други момчета от дома „Слънчева светлина“, той беше истински сирак — Гардънър бе имал нужда от няколко, за да замаже очите на щатските власти.

Сега Дони замаяно миеше с парцал един тъмен коридор на горния етаж. Изведнъж вдигна глава и замъглените му очи широко се отвориха. Облачното небе, от което върху унилите декемврийски нивя падаха дребни снежинки, внезапно се проясни на запад и пропусна един-единствен плътен слънчев лъч — страхотен и възвишен в самотната си красота.

— Прав си, аз наистина го обичам! — тържествуващо изкрещя Дони. Той викаше на Фърд Джанклоу, макар че в главата си имаше бръмбари за сто глави и вече бе забравил името му. — Той е красив и аз наистина го обичам!

Дони изцвили идиотския си смях, само че сега дори смехът му бе почти прекрасен. Няколко момчета се показаха на вратите си и изумено се втренчиха в него. Лицето му се къпеше в слънчевата светлина на единствения чист, ефимерен лъч и вечерта едно от момчетата прошепна на свой близък приятел, че за момент Дони му заприличал на Иисус.