Стивън Кинг - Талисманът

Изправи се на пръсти, протегна ръце и сграбчи черния шлем. Металът бе болезнено топъл — като изгаряща от температура плът.

— Махай се от лицето на този свят — изрече Джек с тих, спокоен глас, сякаш просто подхващаше разговор. — Заповядвам ти в нейно име.

Червената светлина в шлема изгасна като свещ в издълбана тиква и изведнъж цялата тежест — най-малко седем килограма — се стовари в ръцете му, защото под шлема вече нямаше нищо, доспехите се бяха разпаднали.

— Трябваше да убиете и двамата братя Елис — каза Джек и захвърли празния шлем. Той тупна на пода, изтрака и се търкулна като играчка. Хотелът сякаш уплашено се сви.

Джек се обърна към широкия коридор на втория етаж и тук най-сетне имаше светлина — чиста и ясна като в деня, когато видя летящите в небето хора. Коридорът завършваше пак с двойни врати и те бяха затворени, но от вертикалния процеп между тях се процеждаше достатъчно светлина, за да се разбере, че вътре наистина е много, много светло.

А така му се искаше да види ярката светлина, да разбере откъде идва тя! Защото за да стигне до нея, бе вървял дълго и то в тъмен, непрогледен мрак.

Вратите бяха тежки, покрити с фина резба. Над тях пишеше с малко поолющени, но въпреки това съвсем четливи букви: "Бална зала „Териториите“.

— Ей, мамо — каза Джей Сойер с тих, възхитен глас и тръгна към блясъка. Сърцето му се свиваше от щастие и всичко сякаш беше дъга, дъга, дъга. — Ей, мамо, мисля, че стигнах. Наистина мисля, че стигнах.

Леко и със страхопочитание той хвана по една дръжка във всяка ръка и ги натисна. Отвори вратите и чистата бяла светлина обля озареното му от щастие лице.

Точно в мига, в който Джек се разправи с последния от петте рицари-пазители, Сънлайт Гардънър гледаше назад към плажа. Чу приглушен тътен, като че ли малък заряд динамит избухна някъде в хотела. В същата секунда ярка светлина блесна от прозорците на втория етаж на „Азенкур“, а резбованите месингови символи — луни, звезди, планетоиди и странни изкривени стрели — едновременно спряха да се въртят.

Гардънър се беше издокарал като някое тъпо ченге от лосанжелоския отдел за борба с тероризма. Над бялата си риза бе навлякъл издута черна противокуршумна жилетка, на дясното му рамо висеше радиостанция в платнена торба. Плътната й къса антена подскачаше при всяка негова стъпка. През другото си рамо беше метнал „Уедърби 360“ — ловна пушка, голяма почти колкото зенитно оръдие, която би накарала самия Робърт Рурк да умре от завист. Гардънър я бе купил преди шест години, когато обстоятелствата наложиха да се отърве от предишната си ловна пушка. Оригиналният й калъф, направен от кожа на зебра, беше в багажника на черния кадилак, заедно с тялото на сина му.

— Морган!

Морган не се обърна. Той стоеше и надничаше над няколко струпани скали, които стърчаха в пясъка като черни зъби. На двадесет стъпки от скалите и само пет стъпки над най-високата точка на прилива лежеше Спийди Паркър, двойник на Паркъс. Като Паркъс той някога бе наредил да жигосат Морган — от вътрешните страни на едрите му бели бедра сега имаше белези. По тези белези познаваха предателите в Териториите. Единствено поради застъпничеството на самата кралица Лаура белезите бяха от вътрешната страна на бедрата, а не на бузите му. Така можеше почти винаги да ги крие под дрехите си. Морган — този, както и онзи — не беше обикнал кралицата повече, макар и да се бе застъпила за него, но омразата му към Паркъс, надушил тогавашния заговор, бе нараснала до безграничност.

Сега Паркъс/Паркър лежеше на пясъка по очи, с покрита с гнойни рани глава. От ушите му бавно капеше кръв.

На Морган му се искаше да вярва, че Паркър е още жив, че още страда, но бе видял гърбът му да се надига за последен път малко след като той и Гардънър дойдоха при скалите преди около пет минути.

Когато Гардънър го повика, Морган не се обърна, защото беше потънал в съзерцание на стария си враг, най-сетне повален. Ако някой твърди, че отмъщението не е сладко, греши.

— Морган! — пак изсъска Гардънър.

Този път Морган се обърна намръщен.

— Е? Какво искаш?

— Погледни! Покривът на хотела!

Морган видя, че всички ветропоказатели и украшения по покрива — фигурите от кован месинг, които преди това се въртяха с абсолютно еднаква скорост, независимо дали духаше лек ветрец или свиреп ураган — стояха неподвижни. В същия миг земята под краката им потрепера. Сякаш някакъв огромен подземен звяр се бе размърдал в зимния си сън. Морган почти би повярвал, че му се е сторило, ако не бяха разширените кръвясали очи на Гардънър. „Хващам се на бас, че ти се иска никога да не беше напускал Индиана, Гард — помисли си Морган. — В Индиана няма земетресения, нали така?“