Стивън Кинг - Талисманът

В канцеларията на директора господин Дъфри обсъждаше изключването на Джордж Хатфийлд заради преписване с неговия ядосан — и богат — баща, когато камбаните зазвъняха извън разписанието. Щом млъкнаха, господин Дъфри се озова на пода на четири крака с увиснала върху челото посивяла коса и изплезен език. Хатфийлд Старши стоеше до вратата — всъщност уплашено се притискаше в нея — с ококорени очи и зяпнала уста, забравил гнева си от смайване и ужас. Господин Дъфри пълзеше по килима и лаеше като куче.

Когато камбаните забиха, Албърт Шишкото тъкмо се приготвяше да хапне. Загледа се през прозореца и се намръщи, както се мръщи човек, мъчещ се да си спомни нещо, което е на върха на езика му, но му се изплъзва. Сви рамене и продължи да разпечатва пакет пържени картофки — майка му току-що му беше изпратила цял кашон. Отвори широко очи. Стори му се — само за миг, но мигът бе достатъчно дълъг — че пакетът е пълен с тлъсти, гърчещи се бели червеи.

Той моментално припадна.

Когато се свести и събра кураж пак да надникне в пакета, видя, че е било просто халюцинация. Разбира се! Какво друго? И все пак в бъдеще тази халюцинация щеше да упражнява странна власт над него — щом отвореше пакетче пържени картофки, шоколадови пръчици, бисквити или говежда пастърма, веднага си представяше тези червеи. До пролетта Албърт бе отслабнал с двадесет килограма, играеше в отбора по тенис на „Тейър“ и вече беше спал с жена. За пръв път в живота си се надяваше, че може и да се справи с любовта на майка си.

Когато камбаните забиха, всички се огледаха. Някои се разсмяха, други се намръщиха, един-двама избухнаха в плач. Чу се вой на кучета и това беше много странно, защото в „Тейър“ не пускаха кучета.

Мелодията, в която зазвъняха камбаните, не фигурираше в компютъризираното разписание за мелодиите — недоволният старши домакин по-късно потвърди това. В следващия брой на училищния вестник един от шегобийците изказа предположението, че някой натегач е програмирал мелодията, докато си е мислел за коледната ваканция.

Мелодията беше „Щастливите дни отново са тук“.

Макар да смяташе, че е твърде стара, за да забременее, преди дванадесет месеца майката на Вълк бе забелязала, че кръвта й не протича и преди три месеца роди тризнаци — две сестрички и едно братче. Раждането бе трудно и я мъчеше предчувствието, че едно от по-големите и деца ще умре. Знаеше, че то е отишло в Другото място, за да закриля стадото, че ще умре в онова Друго място и че тя няма да го види повече. Беше й много мъчно и плака повече за това, отколкото от родилните болки.

И все пак сега, докато спеше с новородените на пълнолуние — всички бяха засега в безопасност, далеч от стадото — тя се претърколи с усмивка, дръпна най-малкото новородено братче и започна да го ближе. Все още спящо, Вълчето обви рошавия врат на майка си с ръце, притисна буза към меките й гърди и вече и двамата се усмихваха. В странния й сън се появи човешка мисъл: „Господ наистина си прибира вересиите“. И лунната светлина на онзи прекрасен свят, където всички миризми са добри, ги огряваше и двамата, както спяха прегърнати до двете сестрички.

В град Гослин, Охайо (близо до Аманда и на около тридесет мили на юг от Кълъмбъс), по здрач един човек на име Бъди Паркинс изриваше курешките от кокошарника. На устата и носа си бе вързал маска от тензух, за да не вдишва белия прах на торта. Въздухът вонеше на амоняк. От вонята го болеше глава. Болеше го и гърбът, защото той беше висок, а курникът не. Общо взето, трябваше да признае, че това е отвратителна работа. Имаше трима сина, но и тримата проклетници се измитаха винаги, когато трябваше да се изрива курникът. Е, поне почти свършваше и…

„Хлапето! Боже Господи! Онова хлапе!“

Изведнъж напълно ясно и с някаква зашеметяваща обич си спомни момчето, което се бе нарекло Луис Фарън. Момчето, което твърдеше, че отива при леля си Хелън Вон в град Бъкай Лейк. Бъди го бе попитал дали бяга и момчето се обърна към него с лице, озарено от честна доброта и неочаквана, изумителна красота — тази красота бе накарала Бъди да си помисли за дъга след буря и за залез след ден на тежък труд и добре свършена, а не претупана работа.

Изправи се рязко и удари глава в покривните греди на курника така, че очите му се насълзиха… но въпреки това лудешки се хилеше. „О, Господи, това момче е там, то е там“ — помисли Бъди Паркинс и макар да нямаше никаква представа къде е това „там“, внезапно го обзе сладко, дивно чувство за абсолютно приключение. Никога в живота си, откакто на дванадесетгодишна възраст бе прочел „Островът на съкровищата“, а на четиринадесет години за пръв път беше погалил гърдите на момиче, не се бе чувствувал така зашеметен, така развълнуван, така изпълнен с бурна радост. Разсмя се. Хвърли лопатата и пред тъпо учудените погледи на кокошките заигра жизнерадостен танц насред курешките, като се смееше зад маската и щракаше с пръсти.