Стивън Кинг - Талисманът

— Той е там! — извика Бъди Паркинс на пилетата през смях. — По дяволите, той е там! Наистина е успял — там е и го е намерил!

По-късно почти му се струваше — почти, но не съвсем — че сигурно вонята на курника го е ударила в главата. Но това не беше всичко — по дяволите, не беше всичко! Бе го осенило някакво откровение, но вече не си спомняше какво е било… предполагаше, че нещо подобно се е случило на онзи английски поет, за когото им бе разказвал един учител в гимназията — типът взел голяма доза опиум и започнал да пише поема за някакъв измислен китайски бардак, докато бил надрусан… само че като дошъл на себе си, не могъл да я завърши 27 27 Става дума за английския писател Томас де Куинси (1785–1859) и за произведението му „Изповедите на един английски пушач на опиум“ (1822) .

„Нещо такова“ — мислеше си той, но някак си усещаше, че не е съвсем така. И макар да не си спомняше каква точно е била причината за радостта му, и той като Дони Киган никога не забрави как бе дошла тази радост, нито великолепната й неочакваност. Никога не забрави сладкото, дивно чувство за допир до някакво голямо приключение, за мигновен поглед към прекрасна бяла светлина, носеща всъщност всички цветове на дъгата.

В една стара песен на Боби Дарин се казва: „И земята изплюе ли някакви корени/ вие с дънковите ризи и ботушите/ ги разкарайте… разкарайте ги…“ Децата от района на Кейджа, Индиана, биха се запалили по тази песен, ако не бе популярна доста преди да се родят. Домът „Слънчева светлина“ бе стоял празен само малко повече от седмица, но местните хлапета успяха да му създадат репутацията на обитаван от призраци. Нищо чудно, като се има предвид какви зловещи останки намериха боклукчиите край каменната стена на Далечното поле. Табелата „ПРОДАВА СЕ“ на местния търговец на недвижими имоти изглеждаше така, сякаш е стояла на ливадата цяла година, а не само девет дена. Той вече беше свалил цената веднъж и си мислеше да го направи отново.

Не му се наложи. Когато първите снежинки заваляха от оловносивото небе над Кейджа (и в мига, в който Джек Сойер докосна талисмана на около три хиляди километра оттам), контейнерите с втечнен газ зад кухнята експлодираха. Седмица преди това бе идвал работник от „Газоснабдяване и електроснабдяване — Източна Индиана“ и бе източил всичкия газ обратно в цистерната. Той би могъл да се закълне, че човек спокойно може да се вмъкне в някой от контейнерите и да си запали цигара, но въпреки това те експлодираха — точно в мига, когато прозорците на кръчмата в Оутли се пръснаха и се посипаха на улицата (заедно с няколко от редовните клиенти с дънкови ризи и ботуши… прибрани след това от спасителните отряди от Елмира).

За нула време домът „Слънчева светлина“ изгоря до основи.

Кажете „алилуя“!

Във всички светове нещо се надигаше и се настаняваше в малко по-различна поза като огромен звяр… но в Пойнт Венути този звяр беше под земята. Той се бе събудил и ревеше. Според Института по сеизмология на Калифорнийската политехника той не заспа през следващите седемдесет и девет секунди.

Земетресението беше започнало.

Чак след известно време Джек разбра, че „Азенкур“ се разпада около него, но това не го учуди. Той бе обзет от някакъв странен възторг и изумление. От една страна изобщо не беше в „Азенкур“, нито в Пойнт Венути, нито в окръг Мендосино, нито в Калифорния, нито в Американските територии, нито пък в онези, другите Територии, но в същото време все пак беше там, както и в безброй други светове. И не просто на едно място, а навсякъде в тях, защото той самият бе всички тези светове. Изглежда талисманът означаваше много повече, отколкото бе предполагал баща му. Той бе не просто оста на всички възможни светове, а самите светове — световете и пространствата между тях.

Тук имаше достатъчно трансцендентализъм, за да побърка дори живеещ в пещера светец от Тибет. Джек Сойер беше навсякъде, Джек Сойер бе всичко. В петдесетхилядния свят, броен от земята, в една незначителна долина в средата на континент, чието разположение горе-долу съответствуваше на това на Африка, стрък трева загина от суша. Джек загина заедно с него. В друг свят върху един облак високо над планетата се съвокупляваха дракони и огненият дъх на екстаза им се смесваше със студения въздух и вещаеше дъждове и наводнения за земята отдолу. Джек бе мъжкият дракон. Джек бе женският дракон. Джек бе спермата. Джек бе яйцеклетката. Милион вселени по-нататък три прашинки долетяха една до друга в междузвездното пространство. Джек беше прашинките. Джек бе и пространството между тях. Галактики се развиваха около главата му като дълги макари хартиен ширит, а съдбата произволно перфорираше всяка от тях и ги превръщаше в ленти за пианола, които могат да изсвирят всичко — от джаз до погребални песни. Щастливите зъби на Джек захапаха един портокал. Нещастната плът на Джек изпищя, когато зъбите я разкъсаха. Той бе милиард котенца под милион легла. Той беше малкото кенгуру, сънуващо предишния си живот в торбата на майка си, докато тя скачаше през виолетова равнина, където тичаха и подрипваха зайци, големи колкото сърни. Той беше сушен свински бут в Перу и яйцата в полога под една от кокошките на Бъди Паркинс в Охайо. Той бе прахът от курешки в носа на Бъди Паркинс и трепкащите косъмчета, които скоро щяха да накарат Бъди да кихне, той бе самата кихавица и микробите в нея и атомите в тези микроби. Той беше тахионите 28 28 Тахион — хипотетична частица, която се движи по-бързо от скоростта на светлината. в атомите, пътуващи назад през времето към Големия взрив в началото на Сътворението.