Стивън Кинг - Талисманът

— Дръж здраво пушката — изграчи той на Гардънър. — Мисля, че хотелът ще се срути върху него и ще го премаже, но излезе ли, трябва да го застреляш! Майната му на земетресението!

— А ние ще разберем ли, ако онова се счупи?

Морган Слоут се ухили като глиган в тръстики.

— Ще разберем. Слънцето ще стане черно.

Седемдесет и четири секунди.

Лявата ръка на Джек напипа грапави останки от перила. Талисманът силно светеше пред гърдите му. Линиите на паралелите и меридианите, които го опасваха, грееха ярко като жички в електрическа крушка. Петите му се наклониха и подметките му се плъзнаха назад.

— Падам! Спийди! Ще па…

Седемдесет и девет секунди.

Престана.

Просто изведнъж престана.

Само че за Джек, както и за човека, преживял земетресението през шестдесет и четвърта година, то продължаваше, поне в част от мозъка му. В част от мозъка му земята щеше да продължи да се тресе завинаги.

Той се отдръпна от цепнатината и с олюляване пристъпи към средата на изкривеното стъпало. Лицето му лъщеше от пот, ръцете му притискаха ярката кръгла звезда към гърдите му. Той стоеше и слушаше тишината.

Някъде нещо тежко — бюро или гардероб — неуспяло да запази равновесие, тежко се прекатури с отекващ трясък.

— Джек! Моля те! Умирам! — Безпомощният, стенещ глас на Ричард наистина звучеше като гласа на момче на прага на смъртта.

— Ричард! Идвам!

Тръгна надолу по стъпалата, които бяха изкривени, огънати и полуразрушени. Много от тях изобщо ги нямаше и той трябваше да прекрачва зейналите дупки. На едно място липсваха четири поредни и той скочи надолу, като държеше талисмана с едната си ръка, а с другата търсеше опора в полуразрушените перила.

Някакви неща продължаваха да падат. Стъкла се чупеха и дрънчаха. Отнейде долиташе звукът на тоалетно казанче, което маниакално изливаше водата си отново и отново.

Масивното бюро във фоайето се бе разцепило на две точно по средата. Но двойните врати бяха полуоткрехнати и през тях се промъкваше слънчев лъч — старият мухлясал от влагата килим сякаш съскаше и се гърчеше в знак на протест срещу нахалната светлина.

„Облаците са се разкъсали — помисли си Джек. — Навън грее слънце. Ще излезем през тези врати, Ричи. Ти и аз. Силни като живота и дваж по-горди.“

Коридорът, който минаваше покрай бар „Чапла“ и водеше към трапезарията, му напомняше за обстановката в някои епизоди от стария филм „Зоната на здрача“. Цареше пълно безредие. Всичко беше разкривено и запуснато. На места подът бе наклонен наляво, на други — надясно. Тук-там приличаше на двойната гърбица на камила. Талисманът му осветяваше пътя като най-огромното фенерче в света.

Джек се вмъкна в трапезарията и видя, че Ричард лежи на пода, омотан в покривката за маса. От носа му течеше кръв. Когато го доближи, забеляза, че някои от твърдите червени отоци са се пукнали и от тях излизат бели червеи, които пълзят по бузите на Ричард. Докато наблюдаваше, един се пръкна от носа му.

Ричард немощно изпищя и го стисна с нокти. Писъкът му бе на човек, умиращ в агония.

Червеите се гърчеха и надигаха под ризата му.

Джек се запрепъва през изкривения под към приятеля си… и паякът се залюля надолу в полумрака и сляпо изхвърли отровата си във въздуха.

— Долен крадец — изломоти той с виещия си, жужащ глас. — Ах, ти, долен крадец, върни го, върни го обратно!

Без да мисли, Джек вдигна талисмана. Той просветна с ясна бяла светлина — светлината на дъга — и паякът потрепера и почерня. След секунда бе само парченце тлеещ въглен, клатещ се като махало във въздуха.

Нямаше време да се удивлява от станалото чудо. Ричард умираше.

Джек стигна до него, коленичи и отдръпна покривката, както се отдръпва чаршаф.

— Най-сетне успях, приятелче — прошепна той. Опитваше се да не обръща внимание на изпълзяващите от плътта на Ричард червеи. Вдигна талисмана, поколеба се, после го допря до челото на приятеля си. Ричард отчаяно изпищя и се опита да се извие встрани. Джек натисна с ръка мършавите му гърди и го задържа. Не беше трудно да го направи. Разнесе се гадна воня. Червеите под талисмана цвърчаха, сякаш се пържеха.

„А сега какво? Трябва да направя и друго, но какво?“ Джек огледа стаята и очите му попаднаха на зеленото топче за игра, което бе оставил на Ричард, същото, което се превръщаше в огледало в другия свят. Докато го гледаше, то се търкулна, измина два метра по своя собствена воля и спря. То се търкулна, да. Търкулна се, понеже бе стъклено топче, а работата на топчетата е да се търкалят. Те са кръгли. Но талисманът също е кръгъл.