Стивън Кинг - Талисманът

— Той уби сина ти! Отмъсти за него! Застреляй го! Застреляй проклетата топка! Застреля баща му, сега застреляй и него!

— Руел — замислено промълви Гардънър. — Да. Той уби Руел. Той е най-лошият кучи син, който някога си е поемал дъх. Всички момчета. Това е аксиома. Но той… той…

Гардънър се обърна към черния хотел и вдигна пушката към рамото си. Джек и Ричард тъкмо бяха стигнали до най-долното от изкривените стъпала пред хотела и се насочваха по широката алея, равна само до преди минути, а сега странно вълниста. В окуляра на пушката двете момчета изглеждаха големи колкото каравани.

— Застреляй го! — изкрещя Морган. Изплези отново кървящия си език и нададе страховито триумфален вик на питомец на детска градина: — Йе-хуууу! — Краката му, обути в мръсни мокасини, подскачаха нагоре-надолу. Един от тях настъпи отхапаното връхче на езика му и го натика дълбоко в пясъка. — Застреляй го! Застреляй го! — повторно изрева той.

Дулото на пушката бавно описа кръгче, както когато Гардънър се бе приготвял да застреля гумения кон. После замръзна неподвижно. Джек носеше талисмана пред гърдите си. Светлата топка бе на мушката. Едрият куршум щеше да мине точно през нея, да я пръсне и слънцето щеше да стане черно… „но преди това — помисли си Гардънър — аз ще видя как експлодират гърдите на това най-лошо от всички лоши момчета момче.“

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и бавно започна да натиска спусъка.

С големи усилия Ричард вдигна глава и очите му срещнаха отразена слънчева светлина.

Двама мъже. Единият леко бе наклонил глава, а другият сякаш танцуваше. Слънчевата светлина отново проблесна срещу очите му и Ричард разбра. Той разбра… но Джек гледаше в друга посока. Джек гледаше към скалите, зад които лежеше Спийди.

— Джек, внимавай — изкрещя той. Джек изненадан се огледа.

— Какво…

Случи се бързо. Джек почти изцяло го пропусна. Ричард го видя и го разбра, но никога не можа да обясни на Джек съвсем добре станалото. Слънчевата светлина отново се отрази от оптическия мерник на пушката. Този път лъчът отразена светлина се удари в талисмана и той го запрати обратно право в стрелеца. Това разказа по-късно Ричард на Джек, но то беше все едно да му съобщи, че Емпайър Стейт Билдинг е на няколко етажа.

Талисманът не само отрази слънчевия лъч, той някак си го усили и запрати обратно плътна лента светлина, която приличаше на смъртоносен лъч от някой филм за космически войни. И макар че лентата проблесна само за секунда, тя остана запечатана почти час в ретините на Ричард отначало бяла, после зелена, после синя и най-накрая, когато вече избледняваше, лимоненожълта като самата слънчева светлина.

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и тогава от оптическия мерник изведнъж избухна истински огън. Дебелите стъклени лещи се пръснаха. Дясното око на Гардънър се напълни със стъкла. Патроните експлодираха и направиха магазина на парчета. Едно от летящите късчета метал отнесе дясната буза на Гардънър. Други нагорещени и изкривени парчета стомана като дъжд се разлетяха около Слоут, но той като по чудо остана незасегнат. От целия отряд вълкодлаци бяха останали само трима. Сега двама от тях си плюха на петите. Третият лежеше по гръб, втренчил невиждащ взор в небето. Беше мъртъв. Спусъкът на пушката се бе забил между очите му.

— Какво? — изрева Морган и окървавената му уста увисна. — Какво? Какво?

Гардънър захвърли остатъка от пушката и Слоут видя, че лявата му ръка е останала без пръсти.

Той внимателно издърпа ризата си с дясната. Към вътрешната страна на колана на панталоните му бе прикрепен тесен калъф за нож от ярешка кожа, боядисана така, че да имитира дърво. От него Гардънър измъкна парче обточена с хром слонова кост. Натисна един бутон и отвътре изскочи тънко острие, дълго петнадесетина сантиметра.

— Лоши — прошепна той. — Лоши! — Извиси глас. — Всички момчета! Лоши! Това е аксиома! Аксиома!!! — Затича през плажа към алеята пред „Азенкур“, където стояха Джек и Ричард. Гласът му продължи да се извисява, докато се превърна в тънък, трескав писък. — Лоши! Зли! Лоши! Злиии! Лошиииии! Злиииииииииии…

Морган постоя още миг неподвижен, после сграбчи ключето, което висеше на шията му. И то сякаш му помогна да събере уплашените си, разбъркани мисли.

„Той ще отиде при стария негър. И точно там ще го пипна.“

— Злиииииииииии… — пищеше Гардънър, докато тичаше, насочил ножа пред себе си.